Brexit 2.0 – биткa без победител

2017 г. вече е почти отминала. Вижте кои са най-значимите събития и тенденции от политическия и икономически живот в България и по света през последните 12 месеца в специалната секция на Investor.bg "Икономиката през 2017 г."

Е, първата битка във войната около Brexit приключи. С цената на невероятни усилия британският министър-председател Тереза Мей успя да договори основните очертания на сделката между Великобритания и Европейския съюз за излизането на страната от съюза. Веднага след обявяването на споразумението повечето анализатори, политици и граждани, британски и европейски, си зададоха един основен въпрос: кой излезе като победител от тази битка? Да се даде отговор никак не е лесно, но преди да се опитаме да му дадем – да се върнем малко назад.

Първата критична година за Великобритания продължи така, както завърши старата – с редица предупреждения за икономиката на страната. Недостиг на нови служители за британските компании, забавяне на сливанията и придобиванията на Острова през 2017 г. Почти всички прогнози на водещи икономисти и анализатори предвещаваха катаклизми, загуби, падения, срив, рецесия...

Докато Тереза Мей се готвеше да започне процеса на излизане от евросъюза, на заден фон вече се водеха други битки – Франкфурт, Париж и Люксембург се състезаваха кой ще успее да привлече повече компании към себе си и съответно да развие още повече икономиката си, а почти всички столици в ЕС пък решиха, че биха били страхотни нови домове на двете агенции, които трябваше да бъдат изместени от Лондон след Brexit – Европейската агенция по лекарствата и Европейският банков орган. И ако по първа точка конкуренцията продължава, макар Франкфурт да има известна преднина, то поне по втория въпрос изходът е ясен - ЕМА отива в Амстердам, а Фондът - в Париж.

Седмиците се нижеха, напрежението непрекъснато растеше и както политиците в Лондон, така и тези в Брюксел вече с нетърпение очакваха процесът по излизане най-накрая да бъде стартиран от Мей. Така де, нека поне да се даде някакво начало, нещо да се случва, да се приключи само с празните приказки и да се предприемат реални действия. И така до 29 март, когато председателят на Европейския съвет Доналд Туск официално получи писмо от Тереза Мей за обявяване на Член 50 от Лисабонския договор.

Оказа се обаче, че преговорите ще почакат още малко, защото британският премиер решава да се впусне в нова неочаквана битка. В средата на април Мей обяви предсрочни парламентарни избори в страната два месеца по-късно – изненадващ ход, с който тя искаше да осигури на Великобритания „сигурност, стабилност и силно лидерство “, нужни за успешни преговори за Brexit. Още по-изненадващо Мей загуби изборите. Фактически, тя ги спечели, разбира се, в крайна сметка Консервативната партия остана най-голямата партия в парламента. Но със 17 места по-малко, Мей загуби позиции, загуби мнозинството, загуби самостоятелно управляващото си правителство, вече разчитайки на подкрепата на юнионистите, а най-важното е, че загуби именно стабилността, към която се стремеше.

На фона на тези вътрешни сътресения започнаха и външните. Само десетина дни след изборите официално стартира първият кръг от преговорите между Лондон и Брюксел. Европейският съюз вече бе представил трите основни приоритета по време на разговорите: правата на гражданите - и на европейските, и на британските, финансовата сметка за излизането и избягване на създаването на твърда граница между Република Ирландия и Северна Ирландия.

Едва ли някой е очаквал от този първи кръг да има кой знае какви резултати, но едва ли някой е очаквал, че такива ще липсват и през следващите етапи в продължение на шест месеца. Половин година, в които между главните преговарящи на ЕС и Великобритания Мишел Барние и Дейвид Дейвис, и изобщо между Брюксел и Лондон, се изстрелваха нападки, обвинения, недоволство, откази и предупреждения.

Лидерите на Европейския съюз през цялото това време твърдяха, че предложенията на Лондон са незадоволителни, позицията им е неясна и изобщо, ама изобщо не се разбира какво всъщност искат. Съюзът зае твърда позиция и сякаш не изглеждаше, че ще поддаде по която и да е тема. Някъде по това време Лондон поиска преходен период след Brexit, a упоритият французин Барние не спиряше да повтаря, че часовникът усилено тиктака.

Опитвайки се да смекчи тона, ехтящ от Брюксел, и да си спечели малко по-силни позиции, Мей произнесе ключовата си реч във Флоренция. Тя пое ангажимента Великобритания да продължи да плаща вноските, които е обещала, до края на сегашния програмен период на ЕС, изтичащ през 2020 г., но в същото време призова за по-“творчески“ подход и за повече гъвкавост от страна на съюза. Дали той изобщо я чу, е доста спорно. 

Минаха още няколко седмици, още няколко кръга от преговори, още провали. До заветния 8 декември, когато след цяла нощ разговори, Тереза Мей и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер най-накрая обявиха, че сделка има. След това колелата на машината бързо се задвижиха, Европейският парламент обяви, че има достатъчен напредък, за да се премине към втора фаза на преговорите - договарянето на бъдещите търговски отношения, а няколко дни по-късно и европейските лидери потвърдиха това.

Дълбока въздишка на облекчение – от политици, от граждани... от журналисти. Опасенията, че годината ще отмине без грам напредък по процеса и без останала надежда за по-приятелски развод, се разсеяха. Победа имаме, но, връщайки се към въпроса в начало, кой е победителят от нея?

Истината е, че по-скоро такъв липсва. След сделката остана впечатлението, че Великобритания тотално е капитулирала пред исканията на ЕС. Дотолкова, че на пресконференцията на Мишел Барние по-късно същия ден журналист на ВВС попита: „А имаше ли изобщо нещо, в което Великобритания успя да ви убеди?“. Отговорът на главния преговарящ бе като на всеки добър дипломат – уклончив и неясен.

И да, на пръв поглед Европейският съюз определено е победител. На втори прочит обаче нещата не изглеждат точно така. Защото в крайна сметка фактите си остават същите – Великобритания си тръгва, дори е една стъпка по-близо до изхода, а това не носи никаква положителна стойност за ЕС. Ясно е, че Brexit ще има негативните си влияния върху икономиката, политиката и отбраната на Острова, но същото важи и за ЕС, макар и в по-малък мащаб.

2018 г. наближава, а с нея - и следващата битка. Вероятно през март официално ще стартира втората фаза от преговорите – тази по бъдещите търговски отношения между двете страни – а какво можем да очакваме от нея е в рамките на фантазиите. Великобритания иска „почти идентична“ търговска сделка с ЕС и след Brexit, но едва ли всъщност вярва, че ще я получи. Европейските лидери вече заявиха, че вторият етап ще е дори по-труден от първия. Но и тук въпросът остава същият – кой ще е победителят от битката?

И ако досега губещите бяха и от двете страни на „барикадата“, то при повечко усилия сега изходът може да изглежда другояче. Този път Европейският съюз не е в толкова силната позиция да „накаже“ Великобритания заради решението си, защото собствената му икономика ще пострада, ако се сключи слаба сделка. Този път Лондон е в по-силна позиция от предишния етап, защото и търговията на ЕС разчита на нея. А истината е, че ако и двете страни се опитат да забравят, че Кралството изобщо някога е било част от съюза, ако водят преговорите все едно става въпрос за Япония или Канада, то резултатите може да са доста по-положителни.

И дори да имаме победител. Двама.

Всичко за Brexit следете тук