Човечеството често не успява да идентифицира проблемите предварително

Повечето хора, ако изобщо знаят нещо за ефективните алтруисти, мислят за тях като за хора, които са заети предимно с това как да направят най-много добро чрез благотворителност. Това ги кара да дават приоритет на изпитани политически интервенции като мрежи против малария, инициативи за обезпаразитяване и парични помощи пред по-експерименталните подходи и да отхвърлят някои традиционни аргументи, че благотворителните организации обикновено имат ниски режийни разходи, като се притесняват, че това пречи на способността на тези организации да измерят колко са полезни, пише Стивън Буш за Financial Times.

И все пак ефективните алтруисти също се интересуват от това как да правят добро чрез минимизиране на рисковете – особено екзистенциалните рискове, които философът Тоби Орд определя като онези, „които са толкова сериозни, че не можем да си позволим дори един от тях да се случи“. Те не биха унищожили непременно човeчеството - то може да оцелее дори при мащабна ядрена война или катастрофално изменение на климата - но ще ограничат трайно неговия потенциал. (Разбира се, ние може да оцелеем в пост-ядрен свят с увредена растителност, болести и без необходимата канализация, върховенство на закона, прилични ресторанти и каквато и да е перспектива за тяхното завръщане, но наистина ли искаме това?)

В книгата си „Пропастта“ Орд твърди, че човечеството е достигнало до опасен момент в своето съществуване. Такъв, при който то е разработило средства, които могат до го вкарат в екзистенциална катастрофа, но все още не е развило мъдрост или знание, за да каже със сигурност, че ще я избегне. Според Орд шансовете да преживеем катастрофа са едно към шест: ядрена война, климатична промяна, сблъсък с астероид и лабораторна пандемия са в неговия списък с потенциални бедствия, но изкуственият интелект (AI) заема водещо място. (Ефективните алтруисти се притесняват, че AI може да изпълни своето програмиране по начин, който има неблагоприятни последствия.)

Това прави очевидният провал на Глобалния индекс за здравна сигурност особено депресиращ. Създаден през 2019 г. от Центъра за здравна сигурност Джон Хопкинс, Инициативата за ядрена заплаха и Economist Impact, индексът класира готовността на 195 държави за пандемии и други заплахи за здравето. Въпреки че, както предупредиха основателите на индекса, за нито една страна не може да се каже, че е напълно подготвена за пандемия, той все пак показа тези, които са стигнали най-далеч в подготовката. Топ 10 се състоеше от САЩ, Великобритания, Германия, Австралия, Канада, Тайланд, Швеция, Дания, Южна Корея и Финландия.

По ирония на съдбата няколко месеца по-късно индексът получи първия си стрес тест под формата на Covid-19 и не се представи добре. Позицията на страните в индекса нямаше връзка с това колко добре или лошо се справиха те с пандемията.

Поражение за индекса? Ами, всъщност е малко по-сложно: можете да имате целия капацитет и готовност на държавата, които искате, но способността ви да се възползвате от тях може да зависи от други, по-трудни за измерване променливи, като научната грамотност на вашата политическа класа или колко поляризирана е нацията ви. По-важното е, че очевидният провал на индекса беше напомняне за една депресираща истина за човешките дела: изглежда, че не сме толкова добри в идентифицирането на проблемите, преди да са възникнали. Ние често регулираме след, а не преди бедствия, като понякога тази регулация създава собствени катастрофи.

Една голяма причина да бъдем депресирани от очевидния провал на индекса е, че може би мислим, че този провал сочи, че е много малко вероятно да избегнем бъдещи екзистенциални катастрофи. Рано или късно ще дойде нашият ред. По-добре да се наслаждаваме на добрата канализация, върховенството на закона и ресторантите, докато ги има.

Така ли е? Вероятно е твърде лесно да отпишем опитите си да избегнем всички бедствия само заради тези, за които знаем, че са се случили. Никой политик или лидер няма да излезе по време на криза и да посочи, че да, в момента може да има финансова или корпоративна катастрофа, но миналата година нямаше. Вярно си остава следното: макар да можем да кажем със сигурност кога не сме успели да избегнем бедствие, никога няма да разберем колко вече сме успели да предотвратим.

В известен смисъл склонността на ефективните алтруисти да свеждат всяко бъдещо събитие до процентна вероятност може би е техният най-голям враг. Можем да разгледаме шанса за екзистенциална катастрофа от едно към шест и да си помислим, че вероятността не е достатъчно голяма, за да се тревожим, или можем да третираме индекса за готовността за пандемия като упражнение за прогнозиране, а не като полезна рамка за готовност на държавата.

Това може да означава, че когато не успяваме да предвидим проблеми, става лесно да изпаднем в отчаяние относно способността си да избягваме наистина големи катастрофи. Но въпреки че винаги трябва да използваме такива моменти, за да проверим дали нашата защита срещу бъдещи бедствия е толкова силна, колкото бихме искали, не бива да се отчайваме относно способността си да избегнем пропастта.