Вторият шанс на американския президент

Миналия ноември Хенри Кисинджър сравни Барак Обама с гросмайстор, който играе едновременно на шест шахматни дъски, но не успява да завърши нито една партия. Сега президентът успя да победи в първата игра със смел ход от, както изглеждаше доскоро, безнадеждна позиция. Останалите партии обаче все още са в патова ситуация, пише в свой анализ The Economist.

Победата с приемането на закона за здравната реформа тази седмица беше истинско постижение за Обама. След като демократите внезапно изгубиха през януари своето голямо мнозинство в Сената, мнозина, включително секретарят на президентската администрация, съветваха Обама да играе за реми и да се примири с доста по-умерена версия на законопроекта от реформата от 2400 страници, приета с гласуването на 23 март. Вместо да се откаже, президентът финтира - той захвърли по-скъпата версия, предложена от Конгреса, концентрира всички сили върху гласувания от Сената документ и обиколи страната както по време на предизборната си кампания, печелейки сърца и умове. Накратко, той взе нещата в свои ръце.

Това, което Обама спечели обаче, е само правото да продължи играта. Ако здравната реформа се беше провалила, след като Обама й посвети толкова много от личното си обаяние, президентският му мандат щеше да бъде осакатен, а президент, който е слаб в страната си, обикновено се приема като слаб и на международната сцена.

Здравно осигуряване за всички беше цел на демократите от десетилетия, така че успехът на Обама да постигне нещо много близко до това повдигна морала в собствената му партия. Но той не успя да се справи толкова добре в очите на съгражданите си. Според повечето социологически проучвания мнозинството от американците са против реформата. При това всичко сочи, че на изборите за Конгрес през ноември демократите ще получат тежък удар, докато републиканците, никой от които не гласува за проектозакона, се заканват, че ще го отхвърлят, ако съберат необходимото мнозинство.

Гневът на консерваторите беше предвидим. Но това все пак е много по-слаб закон от този, който можеше да бъде приет. The Economist подкрепя финалната версия на законопроекта, но само защото редакцията на изданието смята, че толкова богата страна като САЩ трябва да предоставя нормално здравеопазване за всички свои граждани. Този закон обаче не прави почти нищо да контролира цените на здравните услуги и това е една голяма пропусната възможност, за която американският бизнес, който и без това не се чувства твърде обичан от сегашната администрация в Белия дом, ще плати.

Именно за това Обама трябва да представи убедителен план за справяне с огромния бюджетен дефицит на Америка. Националният публичен дълг се очаква почти да се удвои през следващото десетилетие. А за да се вкара американският бюджет под контрол, е необходима радикална реформа във всички сфери. За съжаление Обама все още дори не е предложил идея как ще стане това.

На теория мерките за орязване на бюджета би трябвало да са по-примамливи за спечелването на несговорчиви републиканци от здравната реформа. Финансовата отговорност би трябвало да е близо до сърцата на всички, които изповядват дясно-либерални идеи. Интересното е, че републиканците не проявяват особено желание да помогнат и в тази насока. Според тях Обама още в самото начало е направил твърде малко, за да спечели умерените републиканци по въпроса за здравната реформа, като е оставил проектозакона в ръцете на лявонастроени демократи. От друга страна, според консервативните републиканци, Обама иска прекалено голям контрол на държавата върху икономиката. С приемането на огромния антикризисен пакет миналата година и „социализирането“ на индустрия, представляваща една шеста от БВП на САЩ, Обама, казват те, е завлякъл Америка много по-наляво от който и да е друг американски президент от дните на Франклин Делано Рузвелт.

Това не е съвсем честно. Планът за стимулиране на икономиката беше необходим. И ако критиците се бяха вгледали в райската градина на свободната икономика, която според тях съществуваше преди Обама да подпише пакета за стимулиране на икономиката, те биха открили, че правителството е харчило повече на глава от населението за здравеопазване, отколкото повечето от страните в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD).

Предложеният от президента закон за мерки срещу климатичните промени, чиито шансове да бъде гласуван преди средата на настоящия мандат са много малки, би бил приет по-лесно, ако бъде изчистен от излишни финансови усложнения. Друга на пръв поглед изгубена кауза е имиграционната реформа, която е непопулярна сред консерваторите, но е подкрепяна от много бизнесмени. Регулацията на Wall Street е идея, която трудно може да се оспорва от републиканците, но във всеки от тези случаи президентът трябва да положи много повече усилия от това, което е направил досега.

Външната политика също се нуждае от по-смели ходове. Както и със здравната реформа миналата година, много приказки се изприказваха и малко беше направено. В много столици Обама беше приеман като слаб, дори едномандатен президент. Китай му се подигра, като изпрати зам.-министър на срещата за климата в Копенхаген да го поучава. Неотдавна руският премиер Владимир Путин показа на държавния секретар Хилари Клинтън пълното си безразличие, докато израелският премиер Бенямин Нетаняху прекара повечето от последния месец в шеги и закачки с Белия дом. И ако Обама сега е победител, той трябва да се държи като такъв.

Крайният срок, поставен на Иран да се съгласи на решение около ядрената си програма, изтече преди три месеца, а няма и помен от стриктните санкции, за които говореше Обама. Ако здравната реформа беше нещо, на което Обама си струваше да се посвети, защо такъв да не е и близкоизточният мирен процес. Един силен президент би показал на Китай, че той няма да се поддаде на ксенофобския протекционизъм в американския Конгрес, но и също, че няма да приема инструкции за това дали може да разговаря с Далай Лама.

Вторият шанс е рядко нещо в политиката, но Обама има такъв сега.