Кой плаща и кой печели от компенсирането на въглеродните емисии?

Ако решите да си резервирате по интернет самолетен билет от сайта на авиокомпанията EasyJet, един бутон ще ви даде възможност да „компенсирате“ емисиите въглероден двуокис, които ще се отделят в атмосферата заради полета.

Според EasyJet на всеки пътник ще струва 1 британска лира, за да се направи нужната редукция на въглеродните емисии. Но къде отиват тези пари, пита ВВС?

Повечето хора не са наясно с това, а много фирми се надяват световните лидери да предприемат стъпки за реформирането на пазара за търговия с въглеродни кредити. Концепцията за компенсиране на въглеродните емисии възниква през 1997 г., когато е ратифициран Протоколът от Киото.

Концепцията започва да се прилага първо от компании, които са били задължени да намалят своите въглеродни емисии. Те са имали правото да платят определена сума, с която да се финансира дейност, компенсираща определено количество от техните въглеродни емисии.

За тази цел компаниите са купували кредити, сертифицирани от Организацията на обединените нации, които са гарантирали компенсиране на емисиите им. Тези кредити могат да се купуват свободно и от фирми и граждани, които не са принудени да компенсират въглеродните си емисии.

Например съществуват интернет сайтове, които позволяват на всеки желаещ да компенсира въглеродните емисии, освободени по време на пътуване с автомобил, да заплати за това. С преведените пари се финансира засаждането на определен брой дръвчета.

Кредитите могат да бъдат сертифицирани и от други институции, освен ООН. Това се нарича „доброволен пазар“ за търговия с въглеродни кредити. Той дава възможност на всяко домакинство да компенсира въглеродните емисии, отделени при производството на използваната енергия и хранителни продукти.

Въглеродните кредити могат да се купят и като подарък по различни поводи, според уебсайта на JP Morgan, посветен на климатичните промени. Според авиокомпаниите Easyjet и Virgin около 3% от пътниците компенсират въглеродните емисии от техните полети, но броят им е намалял заради кризата.

Досега около 345 млн. тона въглероден диоксид, или тяхната равностойност в други парникови газове, са били компенсирани чрез схемата на ООН. В рамките на доброволния пазар прогнозната редукция е от 111 млн. тона. Само малка част от участниците на него обаче са потребители или известни компании.

Със събраните по тази схема средства се финансират различни проекти, които намаляват въглеродните емисии. Част от парите остават като възможна печалба за фирмите, които инвестират в такива проекти, а друга част се използват за доказване, че въглеродните емисии действително са намалели.

Освен това някаква част от средствата покриват административните разходи, както и разходите за персонала на фирмите, които участват с схемата и проектите. Колкото и странно да звучи, парите се използват още за купуването и продаването на сертифицираните въглеродни кредити.

При наличието на толкова сложен пазар цената за компенсиране на въглеродните емисии варира. За самолетен полет от Лондон до Копенхаген например компенсирането на всеки тон въглероден диоксид, който се отделя в атмосферата, може да струва между 10 и 30 британски лири.

Някои въглеродни кредити дори се търгуват като стоки на различни пазари, което значи, че част от парите отиват при тези, които ги купуват и продават, т.е. инвестиционните брокери. Те могат да начисляват между 15% и 25% комисиона върху цената на сделката за извършването на услугата.

Въглеродните кредити, които брокерите купуват, може вече да се търгувани многократно от банки и цената им да се е движила в зависимост от търсенето и предлагането на пазара. Но най-голяма част от парите отиват при фирмите, които инвестират в проекта, който намалява парниковите емисии.

Тяхната печалба или загуба зависи от това колко тона въглероден диоксид ще успеят да компенсират със своя проект и колко ще им коства това. За всеки компенсиран тон те получават въглеродни кредити от институции като ООН, които след това могат да ги продават на авиокомпании като Easyjet.

Британското правителство препоръчва на фирмите да купуват само въглеродни кредити, които са били сертифицирани от ООН. Това обаче принуждава компаниите, които инвестират в проекти за компенсиране на въглеродни емисии, винаги да се обръщат към ООН за одобрение на своя проект.

Някои компании от сектора твърдят, че процесът на проверка на ООН е много скъп и може да струва повече от 20 хил. лири за един проект. Според тях въглеродните кредити на ООН са прекалено скъпи и намаляват ефективността на схемата за компенсиране на въглеродните емисии.

Случвало се е дори сертифицирани от ООН проекти да бъдат критикувани, че не са успели да реализират предвидените намаления на въглеродните емисии. Освен това пазарът на въглеродни кредити – както доброволният, така и задължителният, продължава да бъде прекалено малък.

Голяма част от търсенето все още идва от страна на компании, които са задължени да компенсират своите парникови емисии. Това означава, че бизнесът на инвеститорите в проекти за компенсиране на въглеродните емисии е възпрепятстван от липсата на сигурност за бъдещето на този пазар.

Според консултантската компания Price Waterhouse Coopers съществува опасност системата за компенсиране на въглеродните емисии на ООН да не получи нужното политическо внимание по време на Конференцията за климатичните промени в Копенхаген, за да стане наистина ефективна в близките няколко години.