Обама залага на карта късмета си, като помага на фалиралите банкери

Няколко месеца след като американският президент Барак Обама встъпи в длъжност, неговият икономически екип официално реши да спаси закъсалите финансови институции с парите на данъкоплатците. Тази стратегия бе силно разкритикувана от немалко икономисти, сред които нобеловият лауреат по икономика Пол Кругмън и професорът по икономика Нуриел Рубини, който предвиди сегашната икономическа криза. Към техните редици се присъедини и икономическият журналист Джонатан Уейл, който пръв разкри финансовите злоупотреби във фалиралата американска енергийна компания Енрон през 2000 г.

Джонатан Уейл търси отговор на въпроса защо администрацията на новия президент не е принудила несъстоятелните финансови компании да разкрият своите загуби и след това да умува кои от тях заслужават парите на данъкоплатците. Според негов анализ, публикуван в Bloomberg, тази стратегия може да се окаже най-скъпо струващата грешка на правителството и цялата вина за последствията да се стовари върху Барак Обама.

Стратегията на новата администрация почти не се различава от тази на Джордж Буш казва той, макар че са минали шест месеца от старта на програмата за освобождаване от проблемните финансови активи. Единствената цел изглежда е да се спечели време с надеждата, че междувременно икономиката ще се възстанови от само себе си и ще съживи и финансовата система. Според автора правителството трябва да национализира или ликвидира закъсалите финансови институции вместо да поддържа изкуствено съществуването им.

Джонатан Уейл предупреждава, че с всеки изминал ден проблемът се влошава и Барак Обама разполага с все по-малко време до следващите избори, за да се справи със ситуацията. За да подкрепи своята теза, Джонатан Уейл прави аналогия с публичните дружества. Когато мениджмънтът на една компания се смени, най-правилното нещо, което новият изпълнителен директор може да направи, е да разчисти всички безполезни активи. По този начин той може да хвърли вината за загубите върху предишния мениджмънт и да започне на чисто.

Барак Обама обаче е пропуснал възможността да ликвидира проблемните банкови активи в самото начало на своя мандат. Сега ще му бъде трудно да прехвърли отговорността за икономическата криза върху администрацията на Джордж Буш, некадърните регулаторни органи или корумпираните законотворци.

Джонатан Уейл обвинява финансовото министерство, че иска да обвърже разумната цена на активите с тяхната стойност на вписване, а не с цената, която инвеститорите са готови да платят. Според него министерството се страхува от паниката, която може да обхване пазара, когато стане ясно какви са загубите на банките и застрахователните компании.

Той допълва, че някои от съветниците на Барак Обама не искат банките, в които са работили, да фалират, защото един ден може да се върнат там. Друг проблем е недостигът на квалифициран персонал в държавната администрация, който да поеме управлението на банките докато се възстановят. Възможно е решението на икономическия екип на Барак Обама да е продиктувано от всички тези фактори.

Авторът смята, че е безсмислено банките да се подлагат на стрес-тестове след като миналата седмица властите принудиха Американския съвет за стандарти за финансова отчетност да промени принципите за осчетоводяване на финансовите активи. По този начин отпадна задължението на банките да осчетоводяват своите финансови активи по тяхната пазарна цена. Това неминуемо ще им помогне да замаскират действителните загуби и ще увеличи капитала им.

Независимо от това какъв е точно случаят, докато правителството не премахне проблемните активи на банките, шансът икономиката да се възстанови скоро е много малък и цялата вина за това ще се стовари върху Барак Обама, завършва авторът.