Проработиха ли спасителните планове от миналото?

САЩ възлагат надеждите си на плана за спасяване на банковия сектор на стойност 700 млрд. долара. Поддръжниците на плана посочват аргумента, че е важно да се спасят банките, за разлика от други сектори в затруднение, заради ефекта, който една фалирала банка може да окаже върху икономиката.

Спасителните планове не са новост и има много примери за успешни или провалили се схеми както във финансовия сектор, така и извън него. Много от тях предлагат паралели с текущата ситуация. От BBC обобщават някои:

Американският авиосектор, 2001 г.

След терористичните атаки на 11 септември авиосекторът в САЩ е изправен пред колапс.
Превозвачите срещат проблеми, защото е наложена забрана за летене и хората са страхуват да летят. Правителството на Щатите осигурява компенсации.

След като полетите са възобновени обаче авиокомпаниите се изправят пред проблем, който сега срещат банките – не успяват да си осигурят кредити.

Правителството създава специална служба - Air Transport Stabilization Board, с цел осигуряване на до 10 млрд. долара под формата на кредитни гаранции. В замяна на това, че гарантира заемите на авиокомпаниите, правителството получава дялове от тях, като начислява и такси за участието си в схемата.

„В основата си програмата свърши своята работа. В крайна сметка данъкоплатците спечелиха 300 млн. долара“, обяснява професор Литън Вон Уилямс от Nottingham Business School.

Това време не е лесно за авиокомпаниите и някои като United Airlines са принудени да потърсят защита от фалит, но повечето оцеляват.

Британският опит – 70-те години на 20 в.

Спасителните планове или национализациите на големи производства вече не са толкова популярни, колкото някога.

През 1975 г. чрез парична инжекция на практика е национализиран производителят на автомобили British Leyland и, въпреки че притежава марки, които съществуват и днес, самата компания и британското автомобилостроене така и не се възстановяват напълно.

През 1971 г. е национализирана Rolls-Royce – спасителен план, който в дългосрочен план дава по-добри резултати от сделката за British Leyland. През 1973 г. компанията отделя бизнеса си за производство на автомобили, но останалата част остава под държавен контрол до 1987 г., когато е приватизирана. Днес Rolls-Royce е успешна компания, но според мнозина тя е прекарала твърде дълго време в ръцете на правителството.

„Има редица доказателства, че национализацията води до по-ниска ефективност“, обяснява професор Нареш Пандит от Norwich Business School.

САЩ, 80-те и 90-те години на 20 в.

В САЩ съществуват обединения, наречени компании за депозити и кредити, което често са собственост на клиентите си. Щатската криза от 80-те и 90-те години на миналия век, е отчасти породена от това, че институциите отпускат повече жилищни заеми, отколкото е разумно, и впоследствие са засегнати от повишените лихвени нива, което определено звучи познато на наблюдателите на сегашната криза. Измамите също са голям фактор навремето.

Правителството създава Resolution Trust Corporation (RTC), която има за цел да поеме контрол над стотиците фалирали институции и да се опита да продаде активите им.

„В днешни пари спасителният план излиза около 300 млрд. долара и след като RTC разпродаде активите, изкара около 80% от това, което плати“, казва Вон Уилямс.

„Да си върнеш 80% от фалирали активи би могло да се нарече успех“.

Ранни спасителни планове – САЩ, 1792 г.

Спасяването на банки определено не е нова идея, като първият случай в САЩ датира още от 1792 г.

Спекулантът Уилям Дуер прави опит да притисне пазара на правителствени облигации и да подтисне цената на акциите на Bank of New York. Планът му се обърква и поражда паника на пазара.

На фона на падащите цени на облигациите първият финансов министър на Щатите Александър Хамилтън казва на банките да приемат облигации като гаранция за заеми, които впоследствие са изкупени от правителството. Освен това заема пари от банките, за да купува правителствени облигации. Цените се възстановяват и всички участвали банки оцеляват.

За разлика от този случай обаче през 30-те години на 19 в. президентът Андрю Джаксън понася много критики, че е довел до фалита на Second Bank of the United States, като е отказал да влага данъчните постъпления в нея.

Фалитът на банката е една от причините, довели до паниката от 1837, в която следващият президент - Мартин Ван Бурен, отказва да въвлече правителството. Икономистът Милтън Фридман описва последвалата депресия като единствената сравнима с Голямата депресия от 30-те години на миналия век.