Как дойде кризата?

Изминалата година премина под знака на глобалната финансова криза, която започна от САЩ, бързо се пренесе в Европа и постепенно завладя всички развити пазари. Стигна се до банкови фалити, операции на централните банки на валутните пазари, безпрецедентни програми за увеличаване на ликвидността, промени в регулативните системи и т.н. Колосите на световните финанси отписаха активи за милиарди долари, редица изпълнителни директори потънаха в забрава заради ситуацията, до която изведоха управляваните от тях институции.

Всичко това накара не едно и две светила в сферата на финансите и икономиката да обявят, че настоящата криза е най-тежкото нещо, случвало се на икономиката от времето на Великата депресия. Борсите тръгнаха надолу и почти не останаха държави, където да не се наблюдава мечи пазар. Американският долар попадна под масирани атаки и стигна нечувано ниски нива, което се отрази на пазарите на суровини. Цените на стратегическите стоки хвръкнаха, златото мина над 1 000 долара за тройунция, петролът доближи до почти 150 долара за барел, което даде мощен тласък на инфлацията в глобален мащаб.

Сега, година след официалното начало на кризата, което анализаторите твърдят, че е поставено на 9 август с намесите на централните банки на еврозоната, САЩ и Япония на валутните пазари, ситуацията не изглежда много по-различна. Все пак, поглеждайки назад, не можем да не си зададем въпроса как се стигна до тук? Отговор дава анализ на Foreign Policy, който ни показва осемте основни причини за кризата.

1. Федералният резерв организира истински пир за банките – в края на дот-ком истерията, който съвпадна и с атентатите от 11 септември, лихвеният процент в страната беше намален до 1 на сто, което е най-ниската му стойност от 1958 година досега. В продължение на повече от 2,5 години лихвата в САЩ остана под темпа на инфлацията, макар икономиката да беше възстановила ръста си. На практика за банките това означаваше, че парите са безплатни.

2. Ливъриджът се увеличи силно. Задълженията на финансовия сектор и на домакинствата се удвоиха. Удвоиха се и цените на жилищата, а големите банки пренасочиха дейността си от традиционното обслужване на клиенти и изпълняване на ежедневни транзакции и операции към търговия – казано по-точно, хазартни залагания за собствена сметка, но с чужди средства. През 2007 година сделките за собствена сметка от такъв род в Citigroup, JPMorgan Chase, Goldman Sachs, и Merrill Lynch достигат колосалната сума от 1,3 трлн. долара.

3. Потребителите започнаха истински пир. Растящите цени на жилищата превърнаха домовете на американците в истински машини за пари. От началото на 2000 година домакинствата извлякоха над 4 трлн. долара от жилищата си под формата на пари в брой (без да се включват разходите за финансиране и самата инвестиция в жилище). От 2004 до 2006 година добитият по този начин приход надхвърля 7 на сто от целия разполагаем доход на американците. Потреблението на потребителите скача от традиционните за САЩ 66-67 на сто от БВП до рекордните 72 на сто за 2007 година.

4. Доларово цунами. Дефицитът по текущата сметка в САЩ надхвърля 4,9 трлн. долара за периода 2000 – 2007 година, като основната част от него се дължи на петрола и потребителските стоки. Икономистите, включително сегашният председател на Фед Бен Бернанке, аргументираха тази политика с това, че „пренасищането на спестяванията в света“ ще накара света да поглъща долари поне още 10-20 години. Обаче сгрешиха.

5. Доходността се срина. Свободните пари се насочиха към рисковите активи. Обстоятелството, че толкова много хора се опитват да извлекат полза от евтините заеми, доведе до това, че лихвите по високорисковите ипотечни облигации паднаха много близо до доходността по ултра-сигурните правителствени облигации. Ливъриджът, или нивото на задлъжнялост, при сделките на частните инвестиционни фондове скочи с 50 на сто. Фондовете за придобивания наляха дори още повече задължения в компаниите от портфолиото си, целейки финансирането на огромни парични дивиденти за самите себе си.

6. Хедж фондовете обещаха бляскави резултати. Агресивните инвеститори вложиха средствата си в хедж фондове, генериращи изкуствено завишена възвръщаемост чрез залагания на заемни средства. За да максимизират доходността си, тези фондове също се насочиха към рисковите ипотечни книжа и към най-рисковите облигации. Печалбите от продажбите на облигации, базирани върху високорискови активи, замъглиха традиционното желание на банкерите да избягват риска. Постепенно високорисковото кредитиране се превърна в норма за поведение в сектора на ипотечното кредитиране.

7. Антигравитационната машина на рейтинговите агенции. По правило, пенсионните фондове не могат да инвестират основната част от средствата си в прекалено рискови книжа. Това накара търговските и инвестиционните банки, с мълчаливото съгласие на рейтинговите агенции, да създадат „структурирани“ облигации (CDO), даващи илюзия за сигурност. Осемдесет млн. долара „първокласни“ CDO, обезпечени с инструмент, включващ високорискови облигации за 100 млн. долара, не би могъл да донесе загуба, в случай че непогасените ипотеки не надхвърлят 20 на сто от инструмента. Такива CDO бяха оценявани с най-високия възможен рейтинг ААА, което за пазара означаваше, че те се приравняват по риск до правителствените облигации и облигациите на компаниите – сини чипове. Това доведе до истински шок, когато инвеститорите по целия свят разбраха, че когато непогасените задължения започнат да се увеличават, „първокласната“ CDO облигация започва да губи стойност, при това с доста бързи темпове.

8. Настъпи моментът на истината. Изведнъж, в края на миналото лято, всички заблуждения започнаха да се изясняват и пазарът попадна в тежка ситуация. Правителството на САЩ отговори с отпускането милиарди долари за подпомагане на ипотечното кредитиране и отпускане на заеми от ипотечните компании с държавно участие - Fannie Mae, Freddie Mac и Federal Housing Finance Board. Фед започна да организира поредица операции за наливане на средства във финансовата система. Въпреки това цените на жилищата продължават стабилното си пропадане, сигналите за рецесия се увеличават, а рисковите активи се обезценяват главоломно.

Така на утрешния ден, със или без тази равносметка, кризата официално става на една година. А очакванията за бъдещото й развитие и мненията за това какво е необходимо, за да си отиде тя остават противоречиви.