The Economist: Време е Лисабонският договор да бъде погребан

Избирателите за пореден път „забиха нож” в сърцето на европейската конституция и за пореден път политиците не желаят да приемат волята им, се казва в анализ на The Economist.

На 12 юни ирландците отхвърлиха с референдум Лисабонския договор, по пример на французите и холандците, които през 2005 г. не приеха проекта за Европейската конституция. В голяма степен някои от клаузите в Лисабонския договор съвпадат с тези от проектоконституцията. През 2001 г. ирландците отхвърлиха и договора от Ница, а през 1992 г. датчаните се противопоставиха на договора от Маастрихт.

При подобни демонстрации на народната воля европейските политици реагират в три поразително идентични стъпки, пише The Economist. Първо се обявяват потенциалните заплахи пред Европейския съюз и невъзможността му да функционира, след това започват да се търсят начини за “решаване” на проблема със страната, която е казала “не”. Накрая се призовават избирателите да преосмислят решението си, като се намеква, че е възможно изключване на проблемната страна от съюза.

Френско-холандското “не” през 2005 г. обаче не протече точно по този сценарий. Повече от две години след дебатите за Европейската конституция основните й постановки бяха вкарани в значително по-комплексния Лисабонски договор, а политическите дейци се надяваха, че няма да им се наложи отново да се допитват пряко до избирателите. Ирландците обаче, единствените в ЕС, на които бе дадена възможност да изразят позицията си по договора, смазаха тази надежда. На свиканата впоследствие среща в Брюксел повечето европейски лидери се придържаха към познатата тристъпкова схема, пише още The Economist.

Някои от тях заявиха, че ще “уважат” волята на ирландските граждани. Други обаче открито защитаваха тезата, че Лисабонският договор трябва да бъде приет, независимо от отказа на Ирландия, тъй като щял да направи ЕС по-демократичен. Някои заявиха, че ратификацията трябва да продължи в останалите страни членки. Според The Economist, това е все едно лекар да каже, че операцията е била успешна, но пациентът е умрял. Всъщност Лисабонският договор е този, който трябва да бъде оставен да “умре”, пише още изданието.

Ирландският отказ действително е крачка назад. В дните след референдума обаче администрацията в Брюксел продължава да върши своята работа – одобрява сливания и придобивания, координира структурните фондове, организира съвещания и прокарва директиви. Тезата, че разширеният ЕС със своите 27 членки не може да функционира без Лисабонския договор, просто е невярна. Нещо повече – много проучвания доказват, че след разширяването ЕС функционира много по-ефективно, се казва още в материала.

Освен това не винаги е добре да се ускорява процесът на взимане на решения. В общия случай демокрацията оказва забавящ ефект именно върху тези процеси. Някои от институционалните промени, заложени в договора, нямаше да могат да влязат в сила преди 2014 г., напомнят още от The Economist.

Изходът от ирландския референдум не е проблем само на Ирландия. Един от изводите, които могат да бъдат направени, е че подобни договори са твърде сложни, за да бъдат поставени на гласуване само с “да” или “не”. 11 европейски правителства обаче обещаха подобни референдуми за Европейската конституция, като 10 от тях се опитаха да представят Лисабонския договор като съвсем различен документ. Ирландската конституция предвижда референдум за всеки договор, който прехвърля власт на общоевропейско ниво. Дори някой да поддържа мнението, че референдумите не винаги са желателни, би било антидемократично да откаже да приеме “не” като отговор. Каква би била европейската демокрация, ако единственият изход от гласуванията, който се приема от Брюксел, е “да”, се пита в анализа.

Трябва да се отчете и фактът, че Лисабонският договор не е чак толкова прекрасен документ, за какъвто го представят създаделите му. Освен че е неразбираем, той прави редица компромиси с целите, които би трябвало да постигне – да направи разпределението на властта в ЕС по-прозрачно, да опрости процедурите и да “приближи” ЕС до гражданите, смятат още от The Economist.

Договорът има и своите плюсове – щеше да подобри админстративната машина на Брюксел, да внесе яснота при провеждането на външната политика на съюза, както и да направи гласуването от страна на страните членки по-справедливо. Тези фактори обаче не са достатъчни, за да спечелят одобрението на гласоподавателите. Всъщност повечето правителства и институции в ЕС не приеха документа с твърде голям ентусиазъм с изключение на Германия, която щеше да спечели повече тежест при гласуването, както и Европейският парламент, който щеше да получи допълнителни правомощия, припомня The Economist. Според изданието целта на голяма част от европейските лидери е била по-скоро да го премахнат от дневния ред, за да могат да преминат към решаването на по-важни проблеми.

След ирландското “не” това всъщност е и най-доброто, което могат да направят, се казва в анализа на The Economist. Лисабонският договор трябва по-скоро да бъде забравен, за да може ЕС да се фокусира върху спешните си приоритети – енергетиката, промените в климата, имиграцията, снабдяването с горива от Русия и разширяването.

Ирландия е малка страна, но Европейският съюз е организация, която се нуждае от консенсус при прокарването на решения. Твърдението, че вотът на 1 млн. избиратели се противопоставя на останалите близо 495 млн., би било невярно, смятат от The Economist, тъй като по всяка вероятност договорът щеше да бъде отхвърлен и в други държави, стига да бяха организирани референдуми.

Също така евентуален опит Ирландия да бъде изключена от Евросъюза би претърпял пълен провал - както в морално, така и в юридическо отношение. Според The Economist е настъпило времето волята на европейския избирател в крайна сметка да бъде уважена.