Храните – война в условията на консенсус

Хранителната криза, която в кратки срокове плъзна из бедните държави през последните месеци, даде нови основания за засилване на обществения натиск над правителствата за изграждане на обща позиция по въпросите на прехранването. Поредният форум, където се обсъждат тези проблеми, е Организацията за прехрана и земеделие към ООН (FAO), която е домакин на среща на 151 делегации от различни страни.

По време на заседанията във вторник изказвания са направили общо 44 лидери на държави, което е довело до пропускане на крайния срок за изготвяне на съвместна декларация относно „елиминирането на глада и осигуряването на храна за всички“, предава BBC. Има ли изобщо нещо учудващо в това? Едва ли. По въпросите с проблемите на селското стопанство и прехранването има консенсус от гледна точка на причините за дискусиите – всички осъждат глада, всички са съгласни, че трябва да се вземат мерки. И дотук.

Как иначе може да се обяснят разногласията, които провалиха Кръга Доха от преговорите в рамките на Световната търговска организация и пропадането на всяка една инициатива за изграждане на обща позиция, независимо дали тя е в рамките на Световната банка, ООН, СТО и т.н.? Много просто – с борба на интереси, която вече се води съвсем като истинска война. Интересите са разностранни – на развитите страни, на развиващите се, на най-бедните, а теориите за разрешаването им са толкова многобройни, че е трудно дори да бъдат изброени.

Фактите са следните – бедните страни са слаби и не могат да стигнат до обща позиция, като по този начин провалят може би най-силния си коз – в рамките на ООН те имат достатъчно сила, за да повлияят на богатите държави. Богатите пък предприемат такива действия, че да противопоставят едни на други бедните и по този начин да изместят фокуса на дискусията от себе си. А проблемът остава – ежедневно умират стотици хора, а милиони са принудени да живеят в условията на нечовешки глад. В XXI век, когато излишъците от продукцията на ЕС, САЩ и Япония са достатъчни да изхранят планетата.

През последните две години към графата на гладуващите 850 млн. души са преминали още 100 млн., показват оценки на Световната банка. Причините: скок в цената на ориза, царевицата и пшеницата, за което има много и различни причини. И макар през последните седмици да се наблюдава отстъпление на котировките на хранителните суровини заради прогнози за добра реколта, прогнозите на FAO сочат, че до 2050 г. светът ще се нуждае от увеличение на продукцията с 50 на сто, за да могат да бъдат покрити нуждите от храни.

Тук именно е скрито основното противоречие – необходимостта от увеличаване на добивите. Що се отнася до най-бедните страни задачата може да бъде перифразирана като „постигане на някакви добиви“, тъй като голяма част от макар и нищожната консумация идва от хранителните помощи на развитите страни. Както е известно, именно предоставянето на подобни помощи действа като бавно и сигурно унищожаване на каквито и да било наченки на производство на продуктите, предоставяни на бедните. Причината за това е ниската мотивация за производство в условията на „безплатен“ внос на чуждите излишъци.

На пръв поглед подобна политика изглежда доста социална – да дадем на бедните това, което не можем да изядем. Благородно, но какъв е ефектът при лоша година, слаба реколта или високи цени на борсовите пазари? Разрушителен. Поради простата причина, че излишък няма да има, а разчитащите на него ще бъдат изправени до стената. Това е причината, поради която държави като САЩ и Япония, както и ЕС, трябва да сменят подхода на подпомагане, в случай че наистина желаят да водят социална политика. Но не да сменят подхода в изнасяне на производството на второстепенни култури и неефективни отрасли, а да дадат в ръцете на слабите страни инструмент, с който сами да решават съдбата си.

В тази посока именно се проявява най-голямата слабост на силно засегнатите от кризата държави – всяка от тях дърпа чергата към себе си и се старае да издейства някакво собствено предимство. Това умело се използва от силната страна в преговорите и задълбочава недоверието между самите бедни страни. Сериозен проблем представляват и режимите на управление, които често пъти са свързани с потомствени диктаторски династии или военни преврати, което поставя редица препятствия при преговорите както между самите бедни страни, така и между бедните и богатите.

Тази ситуация и преследването на различните второстепенни интереси прави преговорите за изхранването на населението да изглеждат като бойно поле. А на бойното поле на второстепенните въпроси няма как да се реши основният проблем – как да се направи така, че консенсусът по осъждането на глада да премине в консенсус относно мерките срещу него.