Разделената Америка все още може да води Запада

Ерозия на почвата, християнство, обществени бани: общо, ученият Александър Деманд преброява 210 теории за разпадането на Римската империя. Едуард Гибън посвещава на него шест тома проза и голяма част от живота си. Слабостта на историографията относно падането на Рим е обезкуражаваща, но самият процес отнема два или три века, за да се разгърне. От анархията, започнала през 235 г., до свалянето на последния западен император изминава приблизително толкова време, колкото между Френската революция и сега.

В това има облекчение за САЩ, този втори Рим. Или поне за тези държави, които се уповават на тях за своята защита. Откакто Върховният съд отмени абортите миналия месец, Европа особено се чуди колко дълго още такава разногласна нация може да гарантира сигурността на Запада. Като прочит на самата Америка, това не е тревожно. Гражданският й упадък наистина е много лош, но изводът, че вътрешният хаос води до външна слабост, не трябва да бъде толкова автоматичен, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Великите сили могат да умират много, много трудно. Те могат да изпаднат в смут и разделение у дома, докато продължават да се налагат в чужбина. Една неустойчива ситуация може да продължи цяла вечност. „Може“, продължавам да повтарям, сякаш днес пред нас не стои жив пример. Америка, политически поляризирана от десетилетия, води западния отговор на кризата в Украйна. Германия, може би най-сплотената от големите демокрации, не го прави. 

Как точно американската империя успява да преживее проблемите у дома е трудно да се определи. Помага, че избирателите са толкова безразлични към външните работи - тема, която почти никога не решава федералните избори. Твърде често се приема, че тази липса на интерес пречи на американската мощ. Но всъщност това освобождава (гео)политическата класа на нацията да работи в относително спокойствие. По отношение на здравеопазването и престъпността, политиците трябва да угаждат на своята половина от разцепения електорат. Що се отнася до външните работи, липсва подобна страст, която да се насища или експлоатира. Тази бариера между „голямата“ и „малката“ политика се подсилва от конституция, която отделя външната политика от вътрешната. Дори президент, който не може да прокара законопроект през Конгреса, има широка свобода на действие като главнокомандващ на най-мощните въоръжени сили в историята.

Резултатът е силно устойчива империя. Ако изключим потенциален натиск от фалит – вижте следвоенна Великобритания – е изключително трудно да се разкъса глобална мрежа от военни бази и гаранции за сигурност, след като веднъж е изплетена. Бюрократичната инерция, логистичните проблеми, прикритите интереси и националното его гарантират това. Доналд Тръмп, който нямаше чуждестранен ангажимент, към който да не прояви неприязън, не постигна значимо съкращаване на глобалното присъствие на Америка за четири години като президент.

Някои от онези, които осуетиха усилията му в тази посока, бяха негови хора. Има и още една причина да подозираме, че Америка може да продължи да се разпада у дома, без да губи голяма част от международната си роля. През последното десетилетие американската десница предприе рязък завой, но в по-голямата си част тя не е изолационистка. До степен републиканците в Конгреса да се карат на президента Джо Байдън за това, че не е направил повече за Украйна по-рано. В Лондон миналия месец Ники Хейли, бившият представител на Тръмп в ООН, групира Русия заедно с Китай и Иран като блок от екзистенциални врагове. Необмислено, да. Пропиляващо шанса да се разграничат първите две от тези държави с течение на времето, със сигурност. Но това едва ли е манифестът на пацифиста, който „връща момчетата у дома“. Дори самият Тръмп е по-справедливо да бъде обвиняван в шовинизъм и едностранност, отколкото в изолационизъм.

Западът без съмнение би бил по-безопасен с една хармонична Америка. А един хегемон може да се спъва във вътрешните си проблеми достатъчно дълго. Въпросът е какво означава „достатъчно дълго“. Франция запази империята си през революция, терор, монархическа реставрация, аферата Драйфус и поне четири републики. Pax Britannica (период на относителен мир между великите сили, белязан от британското господство – бел. прев.) продължи, докато споровете за свободната търговия, ирландското самоуправление и разширяването на избирателните права не разделиха Обединеното кралство. Що се отнася до „реда, базиран на правила“ след 1945 г., както никой не го наричаше така по това време: САЩ го изградиха и поддържаха по времето на законите на Джим Кроу (налагащи расова сегрегация, последните от които са отменени през 1964 и 1965 г. – бел. прев.), градски бунтове с жертви, няколко политически убийства, започнала процедура по импийчмънт, последвана от президентска оставка (има се предвиди Никсън – бел. прев.), както и фиаско във Виетнам.

Така че това, което по-често е от значение за една суперсила, не е вътрешната омраза, а нейната цена. С най-голямата икономика в света и най-важната валута, САЩ не изпитват непосредствени притеснения по този въпрос. В известен смисъл новините тук са по-добри за чужденците, отколкото за американците. Страховете за сплотеността на републиката са основателни, но външната й сила ще бъде последното нещо, което ще изчезне.