Анархията е по-вероятно бъдеще за Запада от тиранията

В нито един роман или филм не се казва, че малкият брат те наблюдава. Почти във всяка дистопия („1984“ на Оруел с нейния голям брат, както и други) се разказва за огромна и потискаща държава, а не за неуспешна или неефективна. Тъй като последните заплахи за цивилизацията бяха Хитлер и Сталин, ние очакваме следващата да приеме същата диктаторска форма.

Не трябва, пише Джанан Гънейш за Financial Times. Историята на нашия вид е най-вече такава на безпорядък, а не на твърде много ред; на анархия, а не на тирания. Дори в момента държавата, която е сравнително скорошно изобретение, е колеблива и условна в голяма част от света.

Западните либерали трябва да адаптират съответно кошмарите си. Опасението от силови лидери ще продължи да е основателно, докато Доналд Тръмп обмисля завръщане, но по-голямата тенденция за събитията е към фрагментация и хаос. 

Пионерът, както винаги, са САЩ. В нация, която не просто е разделена, а матирана, нито демократите, нито републиканците могат да изградят трайна електорална хегемония от вида, който позволи Новия курс на Рузвелт, революцията на Рейгън и други необходими реформи през миналия век. Този управленски проблем се изостря от голямото малцинство от населението, което не признава, да речем, легитимността на президента Джо Байдън или разумността на съветите за общественото здраве. За да разберете колко неподатливи са някои избиратели, помислете, че една трета или повече от американците са отворени за отделянето на техния щат от съюза. Дори това да е евтин блъф, щати с толкова голямо влияние като Флорида и Тексас все повече се определят срещу федералното правителство.

В това има и тревожна, и оптимистична новина. Дори ако тиранин завземе властта чрез преврат, една толкова нервозна и свадлива страна няма да остане под юмрука му за дълго. Далеч по-правдоподобното бъдеще е една неуправляема Америка.

Ако темата тук е ентропията, Европа не трябва да се чувства изолирана. Във Франция политическите партии, които придадоха форма на Петата република, се свиха с невероятна скорост и парламентът сега е пълен с радикали. През последните десетилетия президентският пост, замислен от Шарл дьо Гол като квази-монархически, се заемаше от двама неефективни едномандатници (Никола Саркози и Франсоа Оланд), от човек, който се отказа от икономическата реформа рано (Жак Ширак) и от постигналия само частичен успех Еманюел Макрон. Кое е по-вероятно: че всички тези лидери са били глупаци или че самата нация е все по-трудна за ръководене?

Поне във Франция смутните времена са част от народната памет. Британците са по-малко подготвени за разпадането на политическия ред. Те имаха толкова премиери от 13 юли 2016 г. насам, колкото между 2 май 1979 г. и 27 юни 2007 г. Има сепаратистки уклон в Шотландия, влошаваща се криза в Северна Ирландия и това, което изглежда е началото на края на едно поколение мъчително извоюван индустриален мир. Неписаните етични конвенции се превърнаха в прах под надсмиващия се премиер (Борис Джонсън – бел. прев.) Това е мярка за потенциала му като демагог, но и за това колко малко структура има сега в обществения живот. Тъй като неговото парламентарно мнозинство от 80 депутати се оказва безсилно срещу синдикатите и други противници, се откроява именно бягството на властта от центъра, а не безмилостната й концентрация там.

В този момент е обичайно да се каже, че хаосът е точно това, което създава общественото искане за Цезар или Наполеон: за спиране на демократичните глезотии. Но не може да се каже, че едното следва другото. Италия има объркана политика, блокираща реформите през по-голямата част от този век, без да е преминала към еднолично управление. САЩ са имали четири убийства на президенти и гражданска война в своята история, но нито един диктатор. Въпреки това изпадането в този вид нихилизъм е по-правдоподобно (нали?), отколкото модел на управление, който не се е срещал през двата века и половина на републиката. Може би защото няма лице или глас, който да каже, че ентропията е недостатъчно обсъждана, драматизирана и предизвикваща страх, въпреки че представлява по-голямата част от човешката история.

„Това може да се случи тук“, казват пророците на фашисткото бъдеще, сякаш останалите отхвърляме възможността. В интерес на истината, те са тези, на които им липсва въображение. Големите диктатори на 20 век имаха такава власт върху западната мисъл, че тя да игнорира други видове екзистенциална опасност. Ако големи умове като Филип Рот и Олдъс Хъксли приемат, че мрачното бъдеще трябва да бъде тоталитарно, разбираемо е, че по-низшата професия, от която съм част, допуска същата грешка. Но тя не е извинима. Истинската бдителност се състои в страха както от зловещо правителство, така и от нефункционално управление.