Путинизмът отлага неизбежния реформистки завой в Москва

Промяната в Русия се задава. По-точно напът е „Голямата промяна“. Това е името на детско и младежко движение, което Кремъл създава под личния контрол на президента Владимир Путин, пише Тони Барбър за Financial Times.

По повече от един начин инициативата напомня за идеологическото движение на младите пионери, членството в което беше ритуал за съветските подрастващи. На 19 май, 100-годишнината на пионерската организация, се появи проектозакон за учредяване на „Голямата промяна“. Той забранява на новото движение да си сътрудничи с „чуждестранни агенти” и „нежелани” организации – тоест западняци и руски критици на авторитаризма.

Ехото от травмиращото минало на Русия отеква и по други начини, докато войната на Путин срещу Украйна навлиза в петия си месец. Александра Скочиленко, художничка от Санкт Петербург, която се противопоставя на войната, е била настанена в психиатрична клиника - мярка, прилагана към дисидентите по времето на комунизма.

През третото си десетилетие путинизмът се определя колкото от външната агресия, толкова и от вътрешна репресия и манипулиране на умовете. Тази комбинация е неизменна характеристика на съвременната руска история. В обратния случай, когато Русия изживява либерален момент у дома – както при Михаил Горбачов, последният съветски лидер – нейната външна политика има тенденция да отслабва международното напрежение.

Не може да си представим никакъв либерален завой при Путин. И все пак историята на Русия се развива в цикли: диктатура при Йосиф Сталин, реформа при Никита Хрушчов, по-строги условия при Леонид Брежнев, либерализация при Горбачов и Борис Елцин, репресии при Путин. Въпреки че не знаем кога, цикълът със сигурност ще се обърне отново.

Войната може да изиграе своята роля за промяната. Две предишни войни, които се объркаха – Кримската от 1853-1856 г. и инвазията в Афганистан през 1979 г. – стимулираха реформи, водещи съответно до отмяната на крепостничеството и до перестройката на Горбачов. От друга страна, победа на Русия в Украйна може да удължи цикъла на репресии, както направи триумфът на Сталин над нацистка Германия.

Голяма част от западното мнение копнее да вярва в нещо по-добро, което се появява в Русия, но често се заблуждава. Когато бившият шеф на КГБ Юрий Андропов наследи Брежнев през 1982 г., от Москва тръгнаха слухове, че новият лидер харесва джаз музиката и скоча. Знак, може би, че на хоризонта се очертават подобрени отношения със Запада? Никакъв шанс. Откъдето и да бяха дошли слуховете, те бяха подкрепяни от оскъдни доказателства.

През 2008 г., когато Путин избра Дмитрий Медведев да го замести за четири години като руски президент, западняците се уповаваха на страстта на новия човек към британската рок легенда Deep Purple. Сега има посткомунистически руснак, с който можем да се разберем, вървеше приказката. Това беше фалшива зора. Медведев сега е яростен пропагандатор в социалните мрежи, който заклеймява враговете на Русия като „копелета и дегенерати“.

Непостоянният характер на путиновите властови структури затруднява да се определи кой може да въплъти следващия цикъл. Голяма част от властта е на военните и хората от сигурността, но някои влиятелни фигури - като Евгений Пригожин, бизнесмен, наричан "готвачът на Путин" – не заемат официална държавна длъжност. Много различни бяха строгите йерархии на Съветската комунистическа партия, правителствените министерства и изследователските институти. Тогава западните експерти наблюдаваха кариерите на реформаторите, които се издигат в редиците. Още преди да започне перестройката, те бяха откроили Горбачов, неговия съюзник Александър Яковлев и учени като икономиста Абел Аганбегян и социолога Татяна Заславская.

По време на 22-те години власт на Путин може би най-надеждният реформаторски лидер беше Борис Немцов, някога вицепремиер. Но той беше застрелян близо до стените на Кремъл през 2015 г. Друга възможност - но може би твърде анти-елитска фигура - е Алексей Навални. Той беше отровен през 2020 г. и хвърлен в затвора.

Друга разлика с миналото е свързана със смяната на поколенията. През 80-те години импулсът за реформи бе съсредоточен в „шестдесятниците“ – децата на 60-те, израснали в по-свободната ера на Хрушчов. За много руснаци днес либерализмът е очернен от младежкия им опит при разпадането на Съветския съюз и хаотичната демокрация на Елцин. Реформаторите може да дойдат от по-младо поколение, израснало при и срамуващо се от путинизма.

Каквото и да предстои, би било добре Западът да разбере, че влиянието му върху вътрешнополитическата посока на Русия е ограничено. Една държава, освободена от имперски инстинкти и фокусирана върху подобряване положението на своя народ, естествено би била в интерес на Запада. Но Русия, оформена от старите традиции на управление, както и от по-близкото си минало, в крайна сметка ще направи своя собствен избор.