Стратегическата автономия на ЕС изисква нов инвестиционен импулс

Дебатът за европейската стратегическа автономия обикновено се оформя около геополитиката и сигурността, като се ръководи единствено от политиката. Това е странно, тъй като става въпрос по-скоро за икономическо предизвикателство, и то голямо, пише за Financial Times Валери Бодсън, главен изпълнителен директор на гиганта в управлението на активи Amundi.

Пандемията от Covid-19, извънредната климатична ситуация и войната в Украйна ни напомнят за последствията от глобализацията и зависимостите. ЕС, като най-отворената икономика в света, е изправен пред големи препятствия при предлагането на критични стоки и плаща цената за липсата на самодостатъчност в много сектори. Шест сектора се открояват като жизненоважни за стратегическата автономия на ЕС: селско стопанство, енергетика, здравеопазване, материали, технологии и отбрана.

След последните две години европейците са съгласни, че икономическата автономия е насъщна, както и преходът към зелена енергия. И все пак въпросът - по който има малко съгласие - е как можем да го постигнем до края на десетилетието?

Освен ако икономическата реалност не стане основата на политическа цел за европейска автономия – и не предизвика нов инвестиционен импулс в Европа – това няма да се случи.

Стратегическата автономия не означава изолация, а по-ниска външна зависимост чрез селективен решоринг (връщане на производства у дома – бел. прев.) и диверсификация на доставките. Би било икономически вредно да се премахнат ползите от глобализацията, но също толкова недалновидно е да се подценява цената на зависимостите на Европа.

От гледна точка на инвеститорите има обща основа в стремежа към икономическа устойчивост, зелен преход и устойчиво инвестиране. Преходът на Европа към нисковъглеродна икономика може да бъде постигнат само с по-ниска зависимост от някои критични сектори като микроелектрониката, която изисква производството на полупроводници да е базирано в Европа, за да се избегне прекъсване на веригата за доставки. За да стане реалност, това изисква стотици милиарди евро капиталови разходи, значителен акционерен капитал и положителна очаквана възвръщаемост на инвестициите. Същата логика може да се приложи към енергетиката, селското стопанство, технологиите, здравеопазването или отбраната.

Това повдига въпроса как можем да стигнем до там - и то бързо.

Предвид мащаба на необходимата инвестиция, само публичните средства няма да са достатъчни. Но ако може да се впрегне достатъчно частен капитал, целта става постижима. Затова настоящата регулаторна рамка на ЕС трябва да се развие и да стимулира по-добре дългосрочните инвестиции в подкрепа на европейските стратегически екосистеми.

Това означава основно преразглеждане на структурата на стимулите за частните инвестиции в ключови сектори. Гаранции за публично финансиране или фискални стимули, в съответствие с политиките на ЕС, биха могли да ограничат несигурността около нужните големи инвестиции, новите технологии и индустриалните предизвикателства от енергийния преход. Дългосрочните акционери в тези сектори могат да получат допълнителни права на глас или увеличени нетни дивиденти. Това би намалило натиска за краткосрочни резултати върху бордовете на компаниите.

Днешната регулаторна рамка на ЕС също така благоприятства инвестициите в публичен дълг пред корпоративния такъв или собствения капитал. Тя трябва да бъде променена, за да насърчи институционалните и дребните инвеститори да подкрепят корпоративните европейски шампиони.

Директивите за капиталови изисквания при банките и правилата за платежоспособност при застрахователните компании могат да бъдат по-добре приведени в съответствие с целите, описани по-горе. Сложността на Mifid (европейска директива за пазарите на финансови инструменти – бел. прев.) регулацията относно дистрибуторите на инвестиционни продукти за инвеститорите на дребно трябва да бъде адресирана. Европа не изпитва недостиг на капитал и идеи, но се затруднява да запълни празнината при инвестициите в стратегическите сектори.

Мениджърите на активи играят важна роля като естествена връзка между дългосрочните капиталови нужди и спестяванията, както и като обучаващи инвеститорите за ползите от инвестирането в енергийния преход и в стратегическите сектори.

От значение е и начина, по който ние, мениджърите на активи, действаме с компаниите, в които инвестираме. Правата на глас и ангажираността с ръководствата носят значителна сила. Ние сме длъжни да я използваме разумно и с дългосрочен фокус. Това означава да работим с компаниите за подкрепа и ускоряване на справедлив и социално приемлив преход към нисковъглеродна икономика. Това включва, разбира се, компании в сектори като петрол и газ, защото те са първите, които се нуждаят от инвестиции, за да адаптират и драстично трансформират своите бизнес модели. Ако те не инвестират бързо своите капиталови разходи, индустриална интелигентност и опит в мащабно производство на възобновяема енергия, кой ще го направи?

За да се даде възможност на инвеститорите и спестителите да подкрепят справедлив зелен преход и активно да допринесат за превръщането на стратегическата автономия на Европа в реалност, трудната задача се пада на мениджърите на активи. Пълното им впрягане ще освободи ресурсите и мащаба, необходими за постигането на целта.