Рецептата за икономически растеж на Бил Клинтън

През последното десетилетие критиката срещу неолиберализма стана широко разпространена в прогресивното крило на Демократическата партия, пише Уилиъм Галстън за Wall Street Journal. Аргументът гласи, че през 70-те години много демократи са прегърнали про-пазарните, антиправителствени възгледи, дълго свързвани с противопоставянето на Новия курс (политиката за борба с Голямата депресия през 30-те на президента-демократ Франклин Делано Рузвелт – бел. прев.) и съвременната социална държава. В името на ефективността, растежа и по-ниските цени администрацията на Джими Картър (демократ) дерегулира авиокомпаниите, транспортния и други сектори. Администрацията на Бил Клинтън (демократ) подкрепи свободната търговия и неограничения поток от трансгранични капитали. В отговор на Голямата рецесия икономическите съветници на президента Барак Обама (демократ) се фокусираха върху здравето на гигантските банки и толерираха изключително бавно възстановяване.

Проблемът, твърдят критиците, е, че тези политики игнорират американците в неравностойно положение, които не печелят от широките пазарни мерки. Пазарите, казват те, са безразлични към справедливите резултати. Фокусът върху съвкупния растеж идва за сметка на справедливостта, която изисква ползи и възможности, насочени към маргинализираните групи. Чрез регулации и трансфер на богатство правителството трябва да контролира пазарите, за да постигне приемливи резултати.

В този разказ за последния половин век критиците често отбелязват администрацията на Клинтън като момента, в който демократическата върхушка капитулира пред идеологията на свободния пазар. Според тях бедните американци от работническата класа платиха цената, изразяваща се в по-ниско заплащане, намалена сигурност на работните места и краха на цели сектори, изложени на търговска конкуренция.

Реалната история описва друга история.

Да започнем с икономическите агрегати. През осемте години на администрацията на Клинтън годишният реален ръст на брутния вътрешен продукт бе средно (стабилните) 3,8%, докато инфлацията беше под контрол, средно 2,6%. Заетите се увеличиха с 22,9 милиона – близо 239 000 на месец, най-бързият темп по време на президентство с два мандата на. (Месечният ръст на работните места по време на администрацията на Рейгън беше средно 168 000.) Безработицата спадна от 7,3% през януари 1993 г. на 3,8% през април 2000 г., преди леко да се повиши до 4,2% в края на втория мандат на Клинтън. Реалните средни доходи на домакинствата нараснаха с 13,9%.

Клинтън наследи значителен бюджетен дефицит. Въпреки това една група служители на администрацията, начело с министъра на труда Робърт Райх, го призова да предложи голям пакет от стимули за ускоряване на икономическия растеж и по-бързо намаляване на безработицата. Той отказа, като вместо това се съсредоточи върху намаляването на инфлацията и лихвените проценти, за да създаде условия за дългосрочен растеж. (По това време работех в Белия дом, но нямах роля в икономическата политика.) По време на тогавашната администрация федералните разходи като дял от БВП спаднаха от 21,2% на 17,5%, а федералният дълг - от 61,4% до 54,9%.

Какво да кажем за Северноамериканското споразумение за свободна търговия, което Клинтън прокара през Конгреса въпреки възраженията на мнозинството от собствената му партия в Камарата на представителите? То не постави ли на колене промишления сектор? Без съмнение споразумението намали работните места в някои области, но като цяло заетостта в производството се увеличи през осемте години на Клинтън. Сривът настъпи по време на администрацията на Джордж Буш-младши, когато 4,5 милиона работни места в промишлеността изчезнаха и никога не бяха възстановени. (Производствената заетост през април 2022 г. е приблизително там, където беше, когато Буш напусна поста преди 13 години.)

Ами бедните? Коефициентът на бедност намаля по време на администрацията на Клинтън с почти една четвърт, от 15,1% на 11,3%, близо до историческия си минимум. И намаля още по-бързо сред малцинствата - с 8,1 процентни пункта за латиноамериканците и 10,9 пункта за чернокожите.

Какво може да се каже за разпределението на печалбите от икономическия растеж? Ръстът в доходите на домакинствата от работническата класа беше равен на средния за страната, а този при работещите бедни нарасна още по-бързо. Растежът при белите домакинства бе средно 13,9%, докато при малцинствата той беше още по-висок: 22% за латиносите и 31,5% за черните.

В обобщение, по време на разцвета на неолиберализма американците не бяха принудени да избират между висок растеж и ниска инфлация или между съвкупен растеж и справедливост за бедните, работническата класа и малцинствата. Това помага да се обясни защо одобрението за Клинтън беше 65%, когато той напусна поста.

Не можем да се върнем към 90-те години, но има поуки от миналото. Дерегулацията може да стане прекомерна, но това важи и за регулирането. Пазарът не дава автоматично приемливи резултати за обществото, но това може да се каже и за правителството. В тези и други отношения властите трябва да намерят разумен баланс, който зависи от постоянно променящите се обстоятелства. Никой алгоритъм не може да замени добрата преценка, ръководена от наблюдение и здрав разум.

В усилията си да отговорим щедро и хуманно на пандемията ние загубихме баланса. Научихме по трудния начин, че търсенето не създава автоматично собствено предлагане и че лоши неща се случват, когато твърде много пари преследват твърде малко стоки. Докато се борим да възстановим равновесието, критиците на неолиберализма имат какво да научат от администрацията на Клинтън, чието икономическо представяне е трудно за подобряване.