Съвременната държава никога не отговаря на националистическия идеал

Една странност на украинската война беше да наблюдаваме крайнодесни лидери като Марин Льо Пен, Матео Салвини и Найджъл Фараж да снемат обожанието си от Владимир Путин, докато техните крайнолеви колеги намаляват критиките си към НАТО. Сигурно се е усещало по същия начин да се гледа как приемащите Хитлер претърпяват метаморфоза през есента на 1939 г. Но днешните крайнодесни и крайнолеви споделят общ възглед: омраза към собствената държава, поне в сегашното й въплъщение, и търсене на по-добра чужда страна, която да обичат, пише Саймън Кюпър за Financial Times.

Джордж Оруел забеляза това първи. През май 1945 г. в есето си „Бележки за национализма“ той дефинира „пренесения национализъм“: хора, пренасящи националистическата си лоялност към друга страна. Корсиканецът Наполеон и австриецът Хитлер бяха ярки примери. Оруел пише, че по негово време явлението е било най-силно сред западните леви интелектуалци, чието пренасяне на лоялност е „обикновено към Русия“. 

Модните обекти на пренесения национализъм се променят с течение на времето. Винаги е полезно да се знае малко за обожаваната страна, за да може тя да бъде безопасно идеализирана. През 60-те и 70-те години на миналия век крайната левица почиташе Куба на Кастро, Северен Виетнам на Хо Ши Мин и Китай на Мао. Междувременно в американската десница, пише канадският автор Джиийт Хиър, списанието National Review „пусна реклами за туристически агенции, предлагащи пътувания“ до апартейдска Южна Африка и фашистките Испания и Португалия. По-късно американската десница прие Израел на Бенямин Нетаняху, докато левичари като Джеръми Корбин избраха Палестина и прегърнаха това, което се наричаше „хомейнизъм“ (по името на покойния ирански аятолах.)

Почти всяко политическо движение понякога е изкушавано да отхвърли собствената си страна. Някои от поддръжниците на оставането на Великобритания в ЕС направиха това след вота за Брекзит, като често пренасяха национализма си към Германия на Ангела Меркел. В други случаи става невъзможно да обичаш собствената си държава: нацистка Германия и може би Русия на Путин. Но за днешните крайнодесни и крайнолеви отвращението към собствената нация е стандартно положение.

За крайната левица това обикновено се свежда до понятието първороден грях. Миналите престъпления на родната страна - колониализъм, робство, геноцид – са предпоставка за това, което тя прави днес. Крайнолевият американски мислител Ноам Чомски, например, осъжда нахлуването на Путин, но прехвърля вината върху Америка, добавяйки: „САЩ имат дълъг опит в подкопаването и унищожаването на демокрацията. Трябва ли да изброявам? Иран през 1953 г., Гватемала през 1954 г., Чили през 1973 г. и така нататък.” За Чомски собствената му страна никога не може да се поучи от греховете си и да се подобри.

В контраст, крайнодесните националисти, които презират собствените си държави, се фокусират върху предателството. Те вярват, че истинската страна е била подло заменена от фалшива такава, пълна с имигранти и „събудени“ обичаи. Припомнете си предупреждението на Тръмп към демонстрантите пред Капитолия на 6 януари 2021 г.: „Ако не се борите ожесточено, повече няма да имате държава“. Според този възглед модерността представлява унищожение. Британският философ Роджър Скрутън - „най-великият модерен консервативен мислител“, според Борис Джонсън - написа „погребално слово“ за собствената си страна: „Старата Англия, за която се биеха нашите родители, е сведена до изолирани джобове между магистралите.”

Нативисткото (защитаващо местните – бел. прев.) обещание е, че предателството може да бъде поправено, че един ден отново ще бъде светлата, слънчева 1955 година. Но засега, ако политически коректните глобалисти заличават нечия нация, тогава нативистите трябва да намерят друга страна, която да обичат – държава, която е останала чиста, бяла и военна, в която на никого не е позволено да се противопоставя на лидера и където мъжете все още са мъже, а жените - просто жени.

В продължение на години главният бенефициент на пренесения национализъм, както и по времето на Оруел, беше Русия. След като Тръмп стана президент, повечето американски републиканци, които изразяваха мнение, смятаха Русия за приятелска държава. Или вземете снимката в оригиналните листовки за кампанията на Марин Льо Пен с ръкуването й с Путин: „Да направим Франция отново велика“ се трансформира в „Да превърнем Франция в Русия“. Москва насърчаваше подобни чувства с парични облаги. Партията на Льо Пен взе заеми от Русия на стойност 11 милиона евро, като неизбежно влезе в слугински отношения.

Сега, когато путинофилията стана поне временно неудобна, крайната десница се нуждае от нова любима страна. Определящата мисленето на американската десница Конференция за консервативно политическо действие ще се проведе през май в Будапеща с основна реч от нативисткия унгарски премиер Виктор Орбан.

Но може би най-видният националист, който сега атакува собствената си страна, унищожавайки мирния, прозаичен, скромно проспериращ живот на своя народ, е самият Путин. Както британското списание Economist отбеляза: „Той казва, че обича родината, но действията му сочат обратното.“ Това е като романтична любов към дефектен реален човек: съвременната държава никога не отговаря на националистическия идеал.