Кризата на путиновия авторитаризъм

Може да изглежда изненадващо, че украинците се съпротивляват толкова успешно, но не е изненадващо, че се бият, като се има предвид, че знаят какъв е животът при режима на Владимир Путин. Нито пък ще е изненадващо, ако руската армия затъне: изтъкваната от Путин напоследък религиозно извисена цел на руската държава не се вписва в режим, който съществува, за да плячкосва държавата, както всеки наборник може да види.

Дори онези руснаци, които подкрепят войната, знаят истината за своите лидери: те са крадци, пише Холмар Дженкинс за Wall Street Journal.

Съществува много по-просто обяснение за еволюцията на Путин в продължение на 22 години, от много разкази, които подчертават идеологията, разочарованието от Запада и дори известна степен на мистицизъм. Върнете се назад и ще видите, че ранните му либерални настроения се изпариха, когато той осъзна, че президентството му ще трябва да стане постоянно, за да може да избегне отговорността за престъпленията, предизвикани от възхода му.

Известно е, че Путин е фен на трилогията „Кръстникът“, но един филм на Гай Ричи ми се струва по-добра метафора за режима му – нали знаете, онзи, в който бързо говорещи лондонски мафиотски босове коментират цветисто нелепостта и глупостта на своите колеги гангстери. Във вторник Русия продължи безредното си отстъпление от първоначалните, колосално дезинформирани военни цели на Путин в Украйна, които доведоха само до катастрофа. Както би могъл да каже Рей Уинстън, какъв идиот.

Ако руският лидер беше толкова неоспорим у дома, колкото мнозина вярват, защо изглежда организира живота си около принципа, че за почти всички около него той е заменим? Неговата масивна защита срещу преврат сочи, че знае, че не всички изпитват страхопочитание от неговите способности или от обществената му подкрепа. Путин не е Хитлер или Мусолини, тъй като никога не е създавал масово политическо движение или неумиращ кадър от лоялни нему. Ако Путин бъде детрониран утре, повечето руснаци биха приели това със същата стоическа пасивност, с която понасят капризите на времето.

От това следва, че вземането на решения от него може да включва също повече несигурност относно това какво ще толерират колегите му, отколкото ние оценяваме на Запад.

Пример: той може да е спечелил лоялността на руския генералитет, като го е залял със стотици милиарди през последното десетилетие, голяма част от които са вложени ​​в имения и сметки в чужбина. Но той все пак трябваше да продължи с приключението си в Украйна на базата на това, че то щеше да бъде обикновена, завършена за три дни, евтина победа, която ще доведе само до импотентно натякване от Запада.

Ако той беше предложил на своите генерали само пот, сълзи, кръв и жертви, те вероятно щяха да се изкашлят и бързо да напуснат стаята, за да коригират своите позиции в светлината на откритието, че Путин губи нишката.

Или вземете очевидния му ужас от физически контакти и легендарното му недоверие към безжичните комуникации. И двете вероятно допринасят за склонността му към дезинформация и погрешни изчисления. Тези факти могат също да означават, че авторитетът му е уязвим от нещо толкова просто като прекъсване на стационарните му телефони. Трескавото отстъпление на Кремъл в Украйна през последните дни показва защо изявлението на Джо Байдън в Полша (че Путин повече не може да остане на власт – бел. прев.) може да е било гаф, но беше вдъхновен гаф. И отказът на Байдън да си вземе думите назад също беше вдъхновен – оставяйки сътрудниците на Путин да са сигурни единствено във факта, че той никога повече не може да бъде полезен събеседник на незаменимата суперсила в света.

Единственото ми разочарование беше, че Китай не каза: „Не, Путин трябва да остане на власт“, ​​за да подчертае колко последователно руският лидер, чрез собствените си грешки, се е превърнал в парцалена кукла, за която се бият държавите, които всъщност имат значение.

Има урок за относителните гафове на свободните и несвободните общества. Управленският и демократичен елит на Запада, на който Байдън е безспорен пример, може да е слабоват и късоглед, но въпреки това техните общества стават все по-силни и не допускат колосални грешки (например глад, който убива десетки милиони ). Един ден може да направим такова заключение дори за относителните достойнства на подходите на САЩ и Китай към пандемията от Covid.

Припомнете си, че САЩ също водеха войни, които бяха разглеждани като провали. Но тук е тънкият момент: те бяха поносими провали. Всъщност нашите войни бяха безрезултатни, защото бяха толкова много под прага на онова, което САЩ биха могли да поддържат икономически и политически.

Предполага се, че китайците внимателно извличат поуките от провала на Путин в Украйна, докато се готвят да богопомажат Си Дзинпин със статут на доживотен президент, но те пропускат най-важния урок. Западните общества държат да сменят лидерите си на всеки няколко години и това ги прави по-силни и устойчиви от всяко авторитарно общество. Това показва истинския антипатриотизъм на Путин и Си. Основната им задача, според самите тях, е да откажат на своите общества благословията на редовното, организирано и законно предаване на властта от едни ръце в други.