Централните банки са изправени пред най-трудния избор от 80-те години насам

Последния път, когато инфлацията в Обединеното кралство беше толкова висока, британският паунд беше обвързан с вече несъществуващата германска марка. В САЩ темпът на нарастване на цените е най-високият от 1982 г. насам - времето, което икономическите историци смятат приблизително за края на „Голямата инфлация“ от 70-те години. Междувременно инфлацията в еврозоната е най-високата в историята на валутния съюз – може би не е изненадващо, като се имат предвид растящите цени на природния газ и призракът на евентуална проинфлационна война в Европа. Само Азия изглежда имунизирана спрямо ценовия натиск, пише Financial Times в редакционен коментар.

Ясно е, че на икономиките със затегнати трудови пазари и висока инфлация вече не са необходими извънредни стимули. И все пак централните банки са изправени пред труден избор колко бързо и докъде да повишават лихвите. Ако действат преждевременно, те рискуват да задушат растежа, като същевременно не правят нищо, за да противодействат на натиска върху разходите, който е по-скоро свързан с пандемичните слаби места и геополитическото напрежение. Ако реагират твърде късно, може да се наложи още по-агресивен подход за укротяване на инфлацията.

Безпокойството за централните банкери е „спиралата заплати-цени“, тъй като работниците се опитват да предпазят възнагражденията си от ефекта на по-високите цени. Затегнатият пазар на труда, подхранван от евтини пари, може да доведе до нарастваща инфлация, която се подхранва от само себе си. Работниците, наясно, че свободните работни места са на рекордно високо ниво в много развити икономики, може разумно да се опитат да си гарантират, че заплащането им е в крак с цените (въпреки че има някои въпроси относно това дали работниците на съвременните, нерегулирани трудови пазари имат влиянието да договарят повишаване на възнагражденията, което да отчита инфлацията). Всяко увеличение на заплатите обаче би било илюзорно и бързо избледняващо, тъй като от своя страна ще предизвика по-висока инфлация.

Борбата със спиралата заплати-цени вкара централните банки в спорна територия. Андрю Бейли, управителят на Английската централна банка, предизвика негативна реакция заради коментарите си, че работниците не трябва да претендират за увеличение на заплащането. Един таблоид дори го изтипоса на първа страница заедно с препратка към високата му заплата. Но макар думите на Бейли да бяха груби, работата на централния банкер е да играе „лошото ченге“, когато е необходимо. Технократите, които не са избирани, а назначавани, не е нужно да бъдат харесвани.

По-голямо притеснение от въпроса за отношенията с обществеността е, че твърде бързото монетарно затягане ще доведе тъкмо до ситуацията, която централните банкери искат да избегнат. От 80-те години някои икономисти твърдят, че в дългосрочен план паричните стимули могат да доведат само до инфлация, а не до ръст на реалните доходи – което налага централните банкери да бъдат консервативни и, в интерес на работниците, както и на всички останали, прекалено чувствителни към инфлационните рискове от нарастващите разходи за труд.

Все по-голям брой икономисти обаче твърдят, че именно този консерватизъм е довел до няколко десетилетия на оскъдно нарастване на заплатите. Прекомерното съсредоточаване върху инфлацията може да доведе до трайна загуба на икономическа продукция и производителност, оставяйки белези върху икономиката. В САЩ моделът на по-висок номинален растеж на заплатите – особено за домакинствата с по-ниски доходи – може да приключи. Това не само може да бъде лошо за работниците, но също така ще намали търсенето, необходимо, за да се убеди бизнесът да инвестира повече. На всичкото отгоре проблемите с доставките, които преди всичко доведоха инфлацията, може да се запазят.

Централните банкери са изправени пред най-трудните решения за паричната политика от началото на 80-те години. Това прави жизненоважни ефективната комуникация и избягването на груби коментари като този на Бейли. Работниците, точно както и компаниите, имат право да действат в собствен интерес и да преследват най-добрите сделки. Централните банкери обаче трябва да дадат ясно да се разбере, че монетарната политика ще се затяга и те винаги ще преследват цел за инфлацията от 2%; работниците също трябва да очакват централните банки да дадат най-доброто от себе си.