Рекордният търговски излишък на Китай показва вътрешен дисбаланс

Наскоро Китай отчете най-големия месечен търговски излишък в историята си. На ниво от 94,5 милиарда долара той е последният от близо две години на рекордни месечни излишъци на фона на стагниращото китайското потребление, пише за Financial Times Майкъл Петис, професор по финанси от Пекинския университет.

Но макар че може да изглежда като чист късмет за Китай, че неговият нарастващ търговски излишък дойде точно навреме, за да балансира стагниращото потребление, това не отчита връзката между вътрешното потребление и търговията. Противно на това, което мнозина предполагат, набъбващият търговски излишък на страната не е симптом на промишлена сила, нито пък е доказателство за култура на спестовност. Вместо това той е следствие от големите трудности, които Китай има при ребалансирането на своята икономика и овладяването на растящия си дълг. 

Това е така, защото самите условия, които обясняват стагнацията на вътрешното потребление, обясняват и бързия растеж на китайския износ спрямо вноса. Това е вярно, между другото, не само за Китай, но и за всички страни, които поддържат трайни търговски излишъци. Независимо дали става въпрос за икономики с високи заплати, като Германия и Япония, или с по-ниски, като Китай и Виетнам, тяхната международна конкурентоспособност се основава главно на ниските заплати, които техните работници получават спрямо производителността си.

Но именно ниските заплати спрямо производителността ограничават способността на техните домакинства да консумират значителна част от това, което произвеждат. Във всички тези страни домакинствата имат по-нисък дял от брутния вътрешен продукт (БВП), за разлика от техните търговски партньори, поради което потреблението им също е по-ниско.

Това не винаги е нещо лошо. През 80-те години потискането на потреблението позволи на Пекин да насочи огромни количества новопроизведени ресурси към така необходимите инвестиции. Резултатът беше бърз, устойчив растеж, като Китай изгради инфраструктурата и производствения капацитет, от който спешно се нуждаеше.

Това обаче се промени преди около 10-15 години, след като Китай започна да инвестира толкова много в строителство на имоти и инфраструктура, колкото можеше продуктивно да усвои. Тогава дългът, използван за финансиране на инвестициите, нарасна по-бързо от икономическите ползи от тези инвестиции, което в крайна сметка остави страната с една от най-бързо растящите дългови тежести в историята.

Пекин знае решението на този проблем от години. За да контролира растящия дълг и непроизводствените инвестиции, които финансира, той трябваше да ребалансира разпределението на дохода така, че растежът да се движи главно от нарастващото потребление, както е в повечето други икономики. Но това изисква политически трудно преструктуриране на икономиката, при което по-голям дял от общия доход - до 10-15 процентни пункта от БВП - се прехвърля от местните власти към китайските домакинства.

Ето защо търговският излишък е важен. През последните години Пекин се опита да забави растежа на дълга, като намали непроизводствените инвестиции в имоти и инфраструктура. Тази година, както видяхме с Evergrande (изпитващата огромни финансови затруднения водеща строителна компания - бел. прев.), Пекин предприе сериозни мерки в сектора на имотите.

Ако нарастващ дял от общия доход на Китай се насочваше към обикновените домакинства, резултиращото намаляване на инвестициите от строителните компании можеше да бъде балансирано от увеличаване на потреблението. Но не това се случи. През последните две години, отчасти като следствие от Covid пандемията, ръстът на заплатите всъщност изостава от растежа на БВП. Делът, който китайските работници получават от това, което произвеждат, по-скоро е намалял, а с него и делът, който са в състояние да консумират.

Ето защо месечният търговски излишък на Китай почти се удвои през последните две години. По-големите търговски излишъци, водени от намаляващия дял на домакинствата в БВП, позволяват на китайските производители да абсорбират по-слабото вътрешно търсене без да намаляват производството. Без тези излишъци Пекин би трябвало да позволи на дълга да расте още по-бързо, ако не иска фабриките да уволняват работници.

Нарастващият износ обикновено е нещо добро, но за страни като Китай нарастващите търговски излишъци не са. В този случай те са симптоми на дълбоки и устойчиви дисбаланси във вътрешното разпределение на дохода. Докато страната не обърне тези дисбаланси, нещо, което политически се оказа много трудно, тези големи излишъци са само обратната страна на опитите на Пекин да контролира дълга, така че ще продължат.

Това има голямо значение за един свят, борещ се със слабото търсене. За да може Китай да има излишъци от близо 5 процента от своя БВП, останалата част от света трябва да има дефицит, равен на цял 1 процент от нейния общ БВП. Докато Пекин се бори с нарастващия си дълг и изпитва трудности при ребалансирането на вътрешния доход, останалата част от света ще трябва да продължи да поема нарастващите търговски излишъци на Китай.