Европейската публична сфера - мисията (не)възможна

Във филма „Великата илюзия” на Жан Реноар от 1937 г. германският командир от Първата световна война Рауфенщайн кани своя затворник Бьолдийо, заловен колега офицер и аристократ от френската страна, да вечеря с него. Те завързват приятелство след откритието, че са посещавали едни и същи заведения в Париж. Отчасти елегичен, отчасти сатиричен, филмът остава знаков коментар на европейската история.

Той също така служи да се развенчае стара критика към европейския проект: че никога не би могъл да успее, защото няма чувство за обща принадлежност или цел между различните страни в Европа. Всъщност, Европа винаги е била осеяна със социални, политически и лични връзки, често по-силни от националните, пише Мартин Сендбу за Financial Times.

Както Реноар показва, членовете на една и съща социална класа от различни държави имат повече общи неща помежду си, отколкото класите в една и съща страна (героите от работническата класа във филма също се побратимяват на база прехраната и споделените съдби). В различни периоди от историята европейската еднаквост е била равна или превъзхождала националното чувство в институции, вариращи от кралските дворове и църквата до комунистическото движение, футбола, артистичната и интелектуална дейност.

Днес също видимо се заражда европейска публична сфера. „Има все повече и повече трансевропейски дебат“, отбелязва Кристиан Одендал, главен икономист в Центъра за европейска реформа (CER), мозъчен тръст със седалище в Лондон и филиали в Брюксел и Берлин. „Все още има национални балони, но и усещане, че всички сме в този дебат заедно.“ Нарастващият интерес към политиката на други държави произтича от осъзнаването на взаимозависимостта - Одендал казва, че това е започнало с кризата в еврозоната - и дори ако това се случва предимно на ниво елити, то се „пренася“ от тях в националния дебат.

„Определено има европейска икономика“, казва Беатрис Ведер ди Мауро, президент на Центъра за изследване на икономическата политика (CEPR), мрежа от икономисти. Тя служи на общност от „хора, които са дълбоко заинтересовани от това... как да се накара европейският проект да се задържи, да расте и да се задълбочава”. Онлайн платформата VoxEU на CEPR е популярно място за икономисти, които споделят идеи по въпроси на европейската политика.

Този интелектуален кипеж не се ограничава само до политическите експерти. В ход е усилие, финансирано с краудфъндинг кампания, за стартиране на Европейски преглед на книгите, отразявайки превъплъщенията на този жанр културни публикации в Ню Йорк и Лондон.

Нито пък тази кипеж винаги се ръководи от привилегировани класи със собствен интерес да легитимират институциите, в които работят. Най-задълбоченият обмен на идеи напоследък беше за това какво означава европейската идентичност за европейците с произход от места, претърпели европейски колониализъм. Писатели като Джони Питс и Ханс Кунднани разширяват нашето разбиране по начини, които са критични, провокативни и източник на много по-богато общоевропейско усещане за в бъдеще.

Brexit е крещящата аномалия в тази картина. По ирония на съдбата референдумът в Обединеното кралство за Европа ускори появата на европейска публична сфера. Той стимулира CER да създаде офиси на друго място, докато CEPR премества централата си от Лондон в Париж, отчасти благодарение на предложение за публично финансиране. Вероятно френското правителство вижда стойността на събирането на хора, „които искат да мислят за това как да управляват Европа“, по думите на Ведер ди Мауро.

Има ли значение това? Още сме в началото. Но рискът е, че точно когато се появява стабилна европейска публична сфера, която мнозина в Обединеното кралство обявиха за невъзможна, връзките на Великобритания с нея отслабват. Местните въпроси, както и желаната глобална ориентация на британското правителство, биха могли да изместят европейските въпроси извън Brexit от националния разговор във Великобритания. За мнозина Ламаншът вече изглежда по-широк.

От друга страна се полагат усилия за поддържане и укрепване на връзките. Europaeum, група от водещи европейски университети, създадена изрично, за да се засили тяхната взаимосвързаност и насърчаване на мисленето за Европа, включва Оксфорд и Сейнт Андрюс. А и английският език доминира в европейските дебати. Дори в този разцвет на отдалечената свързаност, все още има значение къде се водят разговорите и кой ги свиква.

„Великата илюзия” илюстрира и нещо друго. Рауфенщайн и Бьолдийо имаха много общи неща, но това не им попречи да се срещнат като врагове в опустошителна война. Силното чувство за европейско сходство не е гаранция за преследване на общи интереси. Но без него със сигурност щяхме да бъдем обречени. Трябва да се радваме, че скептиците грешат, като казват, че то е невъзможно.