За икономическата привлекателност на алтернативните светове

Неотдавна Борис Джонсън изуми аудиторията на среща на Конфедерацията на британската индустрия, когато заговори въодушевено за семейно посещение в Peppa Pig World (тематичен район от увеселителен парк, базиран на детския анимационен сериал - бел. ред.) Това е било "неговото място", стана ясно от думите на британския премиер, примамлива алтернатива на истинския свят на опасни улици, неорганизирани училища и скърцащи системи за обществен транспорт, пише за Financial Times Мери О’Саливън, професор по икономическа история в Женевския университет.

Изглежда малко вероятно икономическият елит на Обединеното кралство да се вслуша в съвета на Джонсън и сам да посети Peppa Pig World. И все пак през последните години някои от трезвомислещите мъже и жени, които управляват централните банки на богатите държави, се поддадоха на изкушението да заживеят в собствен фантастичен свят.

В известна книга, публикувана през 1963 г., Милтън Фридмън и Анна Шуорц изграждат измислена история, в която Голямата депресия не е трябвало да се случва в Съединените щати през 30-те години на миналия век. Те си представиха алтернативен свят, в който няма срив в производството, няма спираловидна дефлация, няма масова безработица и бедност. Това според тях е свят, в който можеше да настъпи обикновена рецесия, но не и депресия. И това би се случило, ако централните банкери на Америка бяха наляли ликвидност във финансовата система, за да предотвратят нейния колапс.

Когато важни хора говорят на глас за своите фантастични светове, е логично да погледнем отвъд детайлите. Джонсън се позова на прасешки свят, за да похвали потенциала на „британската креативност”, която в съчетание с капитала на Лондонското сити ще възвести зелената индустриална революция.

Фридмън имаше подобен вкус към пантомимата. Критикувайки засилената „правителствена намеса в икономическите въпроси“ след Голямата депресия, той я отдаваше на широко разпространеното убеждение, че капиталистическата система е предразположена към кризи. Но това е погрешно, протестира той, тъй като депресията бе „причинена от лошо управление на правителството, а не от някаква присъща нестабилност на частната икономика“. Работата на Фридмън със Шуорц се оказа решаваща за поддържането на твърдението, че през 30-те години на миналия век Федералният резерв на САЩ е упражнявал своята монетарна отговорност „толкова неумело, че да превърне в голяма катастрофа нещо, което иначе би било умерено икономическо свиване“.

Алтернативният свят, който Фридмън и Шуорц си представяха, се оказа толкова привлекателен, че тяхната интерпретация се превърна в ортодоксията на Голямата депресия в САЩ до края на 20-ти век. Икономисти и историци започнаха да се питат как се е случило това. Но централните банкери също трябва да се зачудят защо се поддадоха на тази примамка и бяха убедени в достойнствата на парична политика, която някога беше смятана за неконвенционална, дори дискредитирана, но сега е „новата нормалност“.

През 2002 г. Бен Бернанке отдаде почит към Фридмън и Шуорц: „Бих искал да кажа на Милтън и Ана относно Голямата депресия: Прави сте, ния я причинихме. Много съжаляваме. Но благодарение на вас няма да го допуснем отново."

Останалото е история. Потокът от ликвидност, който последва финансовата криза, беше забележителен, когато се разглежда в историческа перспектива. И това беше преди централните банки да отговорят на ковид кризата с още по-мащабни инжекции от ликвидност.

Оправданието за количественото облекчаване (QE, покупки на активи от централната банка - бел. ред.) е изградено върху историческа фантазия, в която светът е спасен от Голямата депресия чрез гигантско разширяване на паричното предлагане. Нейната изключителна привлекателност за централните банкери означава, че илюзията за неприкосновеността на парите бе разбита.

Злорадството е изкушаващо, когато монетаристката идеология е издигната на пиедестал. Всъщност, на фона на растящите цени на активите, имаше предположение, че QE може да се използва за финансиране на зелени политики. Но сега разговорите за демодираната инфлация се завръщат и дистопията се очертава като алтернативен свят, в който спадащото производство и растящата безработица изглеждат като неизбежни реалности в капиталистическата икономика.