Милтън Фридмън е по-актуален от всякога

Икономистите объркаха много неща по време на тази пандемия, и много преди нея, но има един, чиито идеи никога не са изглеждали по-добре: Милтън Фридмън, Нобеловият лауреат, който почина преди 15 години, пише за Bloomberg Тайлър Кауен, професор по икономика от университета Джордж Мейсън във Вирджиния.

Репутацията на Фридмън пострада след Голямата рецесия, тъй като пазарните сили, в които той вярваше толкова много, се провалиха. Още по-лошото за него бе, че след финансовата криза Федералният резерв на САЩ разшири драстично паричното предлагане, но темпът на инфлация остана упорито нисък. Монетаризмът, теорията, с която Фридмън е най-известен, изглеждаше неуместен.

Монетаримът обаче е жив, както свидетелства настоящият дебат за инфлацията. Хората може да не са съгласни относно това какво причинява инфлация от 6,2% (В САЩ през октомври на годишна база – бел. прев.), но има консенсус относно решението на проблема: От Федералният резерв - и паричната политика - ще зависи да намалят темповете на инфлация. Но, както би предсказал Фридмън, този процес ще бъде болезнен и може да причини рецесия.

И макар да има много дебати относно правилния тайминг на този отговор - пазарите очакват неколкократно повишаване на лихвите през следващата година - важността на решенията на Фед не е под въпрос. Възстановяването на монетарната стабилност отново е основен въпрос както за финансовите пазари, така и за американската общественост.

В по-ранната си работа Фридман допуска грешка, като подчертава стабилността на търсенето на пари. Това обикновено е сигурно допускане, но Фед започна да плаща лихви по банковите резерви през 2008 г., драстично увеличавайки предпочитанието на банките към държането на такива. Това компенсира огромното увеличение на паричните агрегати и притъпи инфлационния натиск. Теориите на Фридман не бяха приложими по това време.

Днес идеите на Фридмън са по-близо до целта. Паричният мултипликатор и операциите на открития пазар не работят както по времето на Фридмън, и в този смисъл системата се описва най-добре като модифицирана версия на монетаризма. Но отново всички погледи са насочени към централната банка, както в Америка, така и в Европа.

Фридмън също така подчерта, че дискреционните парична и фискална политики ще доведат до грешки, тъй като е малко вероятно регулаторите да се окажат всезнаещи. За пореден път той се оказа прав.

Възраждането на Фридмън не се ограничава само до макроикономиката. В продължение на десетилетия той беше критик на американската агенция по храните и лекарствата (FDA), която той виждаше като мудна бюрокрация, която възпрепятства разработването на нови лекарства и лечения. Пандемията затвърди тази гледна точка: FDA беше твърде бавна при одобряването на бързите антигенни тестове и подсилващите ваксини, наред с други грешки. Други органи за обществено здравеопазване, като Центровете за контрол на заболяванията, не бяха обект на критика от страна на Фридмън, но лошото им представяне се вписва в основното му разбиране за здравната бюрокрация.

Образованието е друга област, в която идеите на Фридмън изглеждат отново релевантни. Той беше силен привърженик на избора на училище, но с течение на времето движението замря, тъй като различни проучвания показаха, че ползите от ваучерните програми за училища са скромни, нулеви или отрицателни. След това защитниците на избора на училище възприеха аргумента, че ваучерите позволяват на родителите да изберат вида образование, което искат за децата си. Този аргумент също не стигна до никъде.

След това дойде пандемията, когато милиони американски родители се сблъскаха с обществена училищна система, която изглежда не се интересуваше много от образованието на децата. Училищата оставаха затворени или предлагаха лошо дистанционно обучение и като цяло следваха собствените си бюрократични императиви. Изведнъж домашното обучение, частните училища и микроучилищата - накратко, цял набор от алтернативи на "училищния избор" - придобиха популярност. Остава да видим доколко тези тенденции ще се задържат, но Фридмън все още може да спечели тази интелектуална битка, поне отчасти.

И не става въпрос само за бюрокрацията, а и за това, което се преподава в класната стая. Помислете за критичната расова теория (която вярва в институционалния расизъм в САЩ - бел. прев.) и други практики на обучение, свързани със „събуждането” на обществото. Каквито и да са възгледите ви за това движение, изглежда ясно, че то предизвиква силни и може би неразрешими различия между родители, учители и администратори. В рамките на един училищен район тези въпроси вероятно никога няма да бъдат решени, така че да удовлетворят всички. Вместо да преследват поляризираща „битка до смърт“, може би всички страни ще видят, че аргументите за избор на училище са по-силни и по-убедителни, отколкото са си мислили.

Има периодични опити за сваляне на Милтън Фридмън от пиедестала му, но в по-голямата си част неговото наследство остава силно.