Защо не трябва да плашим децата с климатичните промени

Дали изменението на климата е най-голямата заплаха за човечеството? Много хора биха казали "Да". Особено млади хора. Скорошно проучване сред 10 хил. души на възраст от 16 до 25 години в 10 страни задава въпрос за отношението им към изменението на климата. Резултатите са поразителни. Повече от половината казват, че "човечеството е обречено"; три четвърти смятат, че бъдещето е плашещо; 55% мислят, че биха имали по-малко възможности от родителите си; 52% очакват семейната сигурност да бъде застрашена; а 39% се колебаят да имат деца в резултат на това. Тези нагласи са последователни в богати и бедни страни, големи и малки: от Съединените щати и Обединеното кралство до Бразилия, Филипините, Индия и Нигерия.

Напълно основателно е младите хора да се чувстват по този начин. И аз съм се чувствала така, пише Хана Ричи от Our World in Data за WIRED. Днес голяма част от работата ми се фокусира върху изследвания и анализи за изменението на климата. Но това е поле, от което почти се отдалечих. Когато завърших университет с диплома по екология и изменение на климата, ми беше трудно да открия с какво изобщо бих могла да бъда полезна. Мятах се напред-назад между гнева и безнадеждността. Всяко усилие изглеждаше напразно и аз почти се отказах. За щастие, моята гледна точка се промени. Радвам се, че се получи. Не само че продължих да работя по климата, но също така съм сигурна, че работата ми е имала многократно по-голямо положително въздействие, отколкото би имала, ако бях заседнала в предишния си начин на мислене. И затова съм убедена, че ако искаме да постигнем напредък по отношение на климата, трябва да вдигнем тази мантия на песимизъм.

Нека съм ясна - изменението на климата е един от най-големите проблеми, пред които сме изправени. Това идва с много рискове – някои сигурни, други несигурни – и изобщо не се движим достатъчно бързо, за да намалим емисиите. Но изглежда има срив в комуникацията относно това какво ще ни донесе бъдещето. Никой от учените, специализирани по въпросите на климата, които познавам и на които имам доверие – и които със сигурност познават рисковете по-добре от почти всеки – не се примирява с бъдеще на забрава. Повечето от тях имат деца. Всъщност те често имат по няколко деца. Малки деца също. Да имаш деца не означава автоматично, че си квалифициран да вземаш рационални решения. Но показва, че хората, които прекарват всеки ден в изучаване на климатичните промени, са оптимисти, че децата им ще имат живот, който си заслужава.

Затова се тревожа, че повечето млади хора днес се чувстват, сякаш нямат бъдеще. В резултат на това мнозина може да се откажат и да имат деца. Този манталитет не се проявява само в данните от проучването, но също така съвпада с моя личен опит. Аз нямам още 30 години и го чувам от приятели през цялото време. Дилемата дали да създадем деца в свят, поел към унищожението си, е реална.

Един от последните и тревожни примери за това обречено мислене дойде от група млади активисти преди изборите в Германия. Групата, която нарича себе си "Последното поколение", обяви гладна стачка за почти месец. Няколко души се озоваха в болница. Единият заявил на родителите и приятелите си, че може никога повече да не го видят. Друг каза на журналист, че стачката е "нищо в сравнение с това, което можем да очакваме, когато климатичната криза отприщи глад тук в Европа след 20 години". Не можех да разбера откъде идва това твърдение. Не от учени. Никой надежден източник не е правил такова твърдение. Изменението на климата ще засегне селското стопанство. В някои региони – особено в някои от най-бедните страни в света – това е основна причина за безпокойство. Именно затова прекарвам толкова голяма част от времето си в работа по въпроса. Но масов глад в умерена Европа? В рамките на 20 години?

Има няколко начина, по които този апокалиптичен сценарий се превърна в нещо обичайно. Първо, не е нужно да търсите много, за да намерите хора с големи платформи, популяризиращи тези съобщения. Вземете например Роджър Халам, основателя на движението Extinction Rebellion. В един от най-новите си видеоклипове, озаглавен "Съвет към младите хора, които са изправени пред унищожение", той твърди, че трябва да сведем емисиите до нула в рамките на месеци, в противен случай човечеството ще бъде унищожено. Той твърди, че това унищожение вече е неизбежно. Най-лошото в това послание е, че вместо да вдъхновява за действие, то ни примирява с лъжата, че вече сме закъснели. Вече нищо не можем да направим. Лесно е да се отхвърли Халам като твърде краен, но той е и основател на едно от най-големите екологични движения в света. Движение, чието име зависи от тази предпоставка, че се насочваме към пълно унищожаване. Това не съответства на науката и учените трябва да заявят това по-ясно.

На второ място идва неправилната комуникация на цели и прагове. Целта от 1,5 градуса по Целзий беше записана в Парижкото споразумение в знак на потвърждение, че затопляне с 2 градуса по Целзий спрямо прединдустриалните нива ще застраши поминъка на някои общности - особено на ниско разположените островни държави. Това беше призив за по-голяма амбиция. Но вероятността да постигнем тази цел от 1,5 градуса по Целзий беше толкова малка тогава, колкото и сега. Осъществима в моделите, но в действителност я няма. Проблемът е, че мнозина сега разглеждат 1,5 градуса по Целзий като повратна точка. След като я достигнем, играта спира. Ето защо не е изненадващо – като се има предвид, че най-вероятно ще преминем 1,5 градуса по Целзий през следващите няколко десетилетия – че много хора вярват, че сме закъснели.

На трето място, ние сме бомбардирани от новини за бедствия в почти реално време. Тези новини имат значение, но не ни дават точна перспектива за това как честотата и последиците от бедствията се променят като цяло. Всъщност те ни дават фалшива перспектива. Данните разказват различна история: Смъртността в резултат на бедствия е намаляла много през последния век. Това не е защото изменението на климата не оказва влияние върху тежестта на бедствията. Просто сме много по-устойчиви към тях. Имаме по-добри технологии за прогнозиране на бури, горски пожари и наводнения; инфраструктура, за да се защитим; и мрежи за сътрудничество и възстановяване при бедствие. Ако следите новините, бързо ще стигнете до обратното заключение: че повече хора умират от бедствия от всякога. Някои медии използват честотата на тези статии като маркер за развитието на проблема. The Guardian публикува нова статия за климата на всеки три часа. С това темпо повечето от тези статии са новини за последната катастрофа. Това е храна за безпокойство.

Комбинирайте тези послания с бавните и неадекватни действия по отношение на климата досега и не е изненадващо, че толкова много хора смятат, че човечеството е обречено. Но този песимизъм е проблем по няколко причини. Първо, той идва с цената на психичното здраве. Не бива да подценяваме щетите, които може да нанесе. Знам какво е: да се чувстваш, сякаш крещиш и никой не слуша. Ето защо намирам за шокиращо, че е станало приемливо да се казва на децата, че ще умрат от изменението на климата. Не само че е ужасно да кажеш такова нещо на децата, но и не е вярно за повечето от тях.

На второ място, сценариите за край на света са коз в ръцете на скептиците по отношение на климатичните промени. Когато светът не свърши след 10 години, науката за климата получава шамар. Хората приемат, че тази прогноза е дошла от учени – а тя не е – и репутацията им е опетнена. Обществеността губи доверие в тях. Идеално за тези, които искат да ни попречат да предприемем действия.

И накрая, настроена съм скептично, че този манталитет е ефективен за стимулиране на промяната. Често тази нагласа ни кара да се чувстваме, че всяко усилие е напразно. Че вече ни е изтекло времето. Гневът може да бъде полезен за кратки периоди от време при стартиране на действие. Но понякога идва с цената на ясното мислене за това как всъщност постигаме напредък. И след като гневът премине в безнадеждност, ни е трудно да постигнем каквото и да било. Безнадеждността не е по-добра от отричането.

Има ли някакви основания да бъдем оптимисти по отношение на изменението на климата? Няма да го захаросвам и да твърдя, че сме близо до целите си. Не сме. Движим се твърде бавно. Но нещата вече се движат - и то с нарастващи темпове. Политиците може да са бавни, но технологичните промени не са. Въглищата са практически мъртви в много страни. Цените на възобновяемите енергийни източници падат бързо. Цената на слънчевата енергия се понижи с 89% през последното десетилетие. Вятърната енергия на сушата поевтиня със 70%. Те вече са по-евтини от въглищата и газа. За да направим този преход, ще ни трябват много възможности за съхранение на енергия. И тук има добра новина: цената на батериите е паднала с 97% през последните 30 години. През 90-те години на миналия век батерията за кола на Tesla щеше да струва повече от половин милион паунда. Днес е около 13 хил. долара. Дори тези, които не се интересуват от изменението на климата, ще направят тези промени, защото има икономически смисъл да го направят.

Фактът, че политиците действат толкова бавно и че нисковъглеродните технологии се изправят пред лобитата на гигантите за изкопаеми горива, може да ни направи песимисти. Но всъщност мен ме прави оптимист. Ако можем да постигнем този напредък без реална политическа или финансова подкрепа, помислете колко бързо може да се промени ситуацията с такава. Вместо да търсим насрещен вятър за генериране на енергия, имаме попътен вятър.

Имаме нужда от ново послание за изменението на климата. Такова, което поражда действия с оптимизъм, че нещата могат да бъдат по-добри. Или, въз основа на признаците, че нещата се подобряват, можем да ребрандираме този оптимизъм като реализъм. Това би било много по-ефективно за истинска промяна и би спестило много психически конфликти в процеса. Време е да спрем да казваме на децата си, че ще умрат от изменението на климата. Това не само е жестоко, но всъщност може го направи и по-вероятно.