Намаляването на световните емисии може да бъде просто и самофинансиращо се

Ще оправдае ли очакванията климатичната конференция на ООН (COP26) в Глазгоу? Както каза кралица Елизабет: „Те говорят, но не правят нищо“. Най-малкото, което трябва да излезе от обсъжданията, са по-силните ангажименти на отделните страни за намаляване на вредните емисии. В идеалния случай бихме се съгласили и на глобален план за поддържане на затоплянето да не достигне 1,5°C над прединдустриалните нива. Всичко това изглежда малко вероятно според сегашната траектория, пише за Financial Times Рагурам Раджан, професор по финанси от Чикагския университет. 

Срещата на ООН в Рио през 1992 г. стигна до заключението, че страните имат обща, но диференцирана отговорност за адресиране на емисиите - обща, тъй като изменението на климата засяга всички нас, и диференцирана, защото страните имат различни отговорности за създаването на проблема, както и различни способности за разрешаването му.

Правата за емисии са форма на право на собственост срещу планетата. Колкото по-слаб е ангажиментът на една страна да намали емисиите, за толкова повече права претендира. Взети заедно, държавите са поискали значително повече права на емисии, отколкото е добре за планетата, и няма споразумение как да се ограничи предявяването на тези права. Вместо това е вероятно принципът „общо, но диференцирано“ да бъде захвърлен, докато се опитваме да избегнем климатичната катастрофа. Например, ограниченията върху международното банково финансиране на въглеродно-интензивни въглищни и газови централи принуждават бедните страни да станат зелени, като същевременно дават на съществуващите въглищни централи в богатите страни безплатен пропуск. Трябва да се справим по-добре.

Трябва да санкционираме големите емитенти, а не да ги толерираме. В същото време трябва да дадем на страни като Уганда стимул, както и ресурси да станат зелени. Начинът за това е справедливото разпределяне на правата за емисии, като същевременно се увеличават стимулите да се прави повече. Ето един начин: нека всяка страна, която емитира повече от средната световна стойност от около 5 тона на глава от населението, да прави годишни вноски в глобален фонд. Платената сума ще бъде равна на емисиите на човек над прага, умножени по населението и допълнително по сума в долари, наречена световен въглероден стимул (GCI). Ако GCI започне от 10 долара за тон, САЩ ще плащат около 33 милиарда долара всяка година. Междувременно страните под средното глобално ниво ще получат съизмеримо плащане въз основа на това колко емитират под средното (Уганда, например, ще получи около 2 милиарда долара).

При това положение всяка страна ще бъде изправена пред ефективна загуба от 10 долара на глава от населението за всеки допълнителен тон, който излъчва, независимо дали започва от високо, ниско или средно ниво. Уганда ще има същите стимули за икономия на емисии като САЩ. GCI от 10 долара е само за илюстрация. Въпросът е да започнем с малко, за да задействаме схемата и да изгладим бъговете. GCI може да бъде повишен (или намален) в зависимост от напредъка. Но за да се избегне създаването на несигурност, промените могат да се разглеждат само на всеки около пет години и да се определят чрез глобален консенсус.

Схемата е проста и самофинансираща се. Страните с ниски емисии, често най-бедните и най-уязвимите към климатичните промени, които не са причинили, ще получат плащане, което може да помогне на населението им да се адаптира. Обратно, отговорността за плащанията подобаващо ще легне върху големите богати емитенти, които са и в най-добрата позиция да плащат. Държавите биха били свободни да избират своя собствен път за намаляване на емисиите. Вместо да налага политически непопулярен данък върху въглеродните емисии, една държава може да наложи регулации върху въглищата, а друга да стимулира възобновяемите енергийни източници.

Но защо големите емитенти биха се съгласили да се присъединят? Би помогнал вътрешният политически натиск от младите, които разбират колко пагубно е бездействието. Въпреки това, прилагането трябва да бъде отложено с, да речем, пет години, за да привлече неохотните, давайки им време да приложат сериозни мерки за намаляване на емисиите. Междувременно бедните страни без емисии биха могли да вземат средства назаем срещу очакваните си постъпления по схемата, като по този начин ще финансират зелени действия днес.

GCI би ни придвижил към общата цел за намаляване на емисиите, но определя диференцирани отговорности. Той ще замени неприложимите мъгляви ангажименти с реални наказания за недостатъчни действия. И това би уверило света, че всяка страна ще има стимул не просто да говори, но и да върши нещо.