Минималната заплата не е панацея за работниците

Пет години преди САЩ да въведат първата си национална минимална заплата през 1938 г., президентът Франклин Делано Рузвелт заявява, че „нито един бизнес, чието съществуване зависи от изплащането на заплата по-малкa от издръжката на живота, няма право да продължи в тази страна“. Почти век по-късно регулаторите в редица страни се обръщат към политики за минимална заплата, за да помогнат за подобряване на положението на нископлатените работници. Но макар минималната работна заплата да е важен политически лост, тя сама по себе си е твърде тясна, за да осигури всичко, което политиците биха искали да постигнат, пише Financial Times в редакционен коментар.

В Обединеното кралство тази седмица Министерството на финансите обяви, че минималната заплата за лица над 23 години ще се повиши с 6,6% до 9,50 паунда на час от следващата година, шестата година на бързо увеличение, прилагано от консервативните правителства. В САЩ президентът Джо Байдън тази година повиши минималната заплата за федералните контрактори на 15 долара на час. В ЕС Брюксел предложи директива за адекватни минимални заплати в страните членки.

Има основателна причина за този ентусиазъм. Емпирични данни от няколко страни сочат, че поне когато са под 60 процента от средната заплата, минималните възнаграждения увеличават заплащането без тежки ефекти върху нивата на заетост. В Обединеното кралство, например, повишенията на минималната заплата сега означават, че само 14,2% от работните места на служителите са нископлатени (дефинирани като по-малко от две трети от медианната заплата) - най-ниският дял от поне 1997 г., откогато се води статистика. Покачващият се долен праг на заплатите обаче не спря бума на работните места, който доведе до рекордни нива на заетост преди пандемията.

Въвеждането на минимална работна заплата от Германия през 2015 г. също намали неравенството без съществен ефект върху безработицата или заетостта, установи изследване. Има и доказателства, че то е помогнало за повишаване на производителността, като е насочило работниците от малките фирми към по-големи, по-продуктивни компании.

Но минималната заплата сама не може да реши други проблеми на пазарите на труда, като лоши условия и променливи графици - всъщност може дори да ги влоши. В Обединеното кралство има някои доказателства, че повишаването на минималната заплата е насърчило работодателите да увеличат използването на договори с нулеви часове (без нормиран минимум - бел. прев.), при които работното време на служителите може да бъде променяно без предизвестие, за да си спести компанията разходи за бездействие. Също така, разрастването на фрийленсърските платформи лиши много работници от минимална заплата и други права, определяйки ги като самонаети, въпреки че съдилищата в някои страни сега се произнасят срещу тази тенденция. Няколко стачки в САЩ през октомври подчертават важността за работниците на проблемите извън самото заплащане, като имаше протести срещу седемдневната работна седмица и задължителния извънреден труд.

Неспазването на законите също е проблем. В Обединеното кралство данните през 2019 г. сочеха, че 440 000 работници са получили по-малко от минималната работна заплата, което представлява над една пета от работниците, „обхванати“ от законодателството. Въпреки това има само 15 наказателни преследвания за недостатъчно заплащане след 2007 г. Лошото прилагане позволява на безскрупулни фирми да подбиват по-голямата част от свестните работодатели, които спазват правилата. В текстилния квартал на Лестър, например, законните производители се борят с конкуренцията на цехове, които плащат само 4 лири на час. Въпреки редовното медийно внимание към проблема, от 2017 г. насам правителството е хванало само пет текстилни компании, които не плащат достатъчно на работниците си, включително една в Лестър.

Законодателството за минималната работна заплата е полезно оръжие в арсенала на регулаторите в постпандемичната ерата. Но то работи само когато се прилага.