Слабостта на Запада се корени в самия него

Войните на Америка в Афганистан и Ирак са част от историята. Те бяха замислени като полезна демонстрация на американската мощ. Вместо това тези изключително скъпи и непопулярни конфликти очертаха границите на Pax Americana (мирът, съблюдаван от САЩ – бел. прев.) Единствената суперсила обеща да преначертае Близкия изток. Вместо това, както видяхме през август при падането на Кабул, Вашингтон беше принуден да зареже всичко. Останалият свят забелязва тези неща.

Провалът на икономиката на свободния пазар беше видим и преди краха на банката Lehman Brothers. Доходите на не толкова заможните отдавна бяха в застой под натиска на технологичния напредък и отворените пазари. Беше очевидно също, че плодовете на глобализацията се обират от богатите и свръхбогатите. Финансовият срив обаче кристализира това, което на практика се превърна в сериозно сътресение.

Тези, които търсят обяснение за президентската победа на Доналд Тръмп, за гласуването за Брекзит или за популисткия подем в цяла Европа, няма нужда да отиват по-далеч. Ексцесиите в индустрията на финансовите услуги и решението на правителствата да стоварят разходите за кризата върху работническата и ниската средна класа удариха в самото сърце на демократичната легитимност.

Това, което Тръмп разбра, както и популистите другаде, е, че уважението на избирателите към утвърдената политика е основано на сделка. Обществената вяра в демокрацията - във върховенството на закона и институциите на държавата - се базира на схващането, че системата поне клони към справедливост. След финансовата криза имаше реформи в тази посока, но с малко признаци, че те са достатъчни.

Нямаше нищо лошо в амбицията на оптимистите след Студената война. Остава трудно да се види как светът може да работи без либерална демокрация и международна система, основана на правила. Това, което оптимистите пропуснаха тогава, а наблюдателите на китайските пренебрегват сега, е спадането на доверието в демокрацията у дома. Разбира се, Китай е потенциална заплаха. Но втори президентски мандат за Тръмп би бил много по-опасен.

Възможно е историята да заключи, че прекомерният оптимизъм от 90-те години се е превърнал в твърде голям песимизъм днес. Това е преценка, която смятам да оставя на другите. За политически коментатор 25 години в един и същи раздел („Геополитика” на Financial Times – бел. прев.) са достатъчни. Това е последната ми колона. Ще продължа да пиша от време на време като редактор за FT, но иначе възнамерявам да се отдам на по-добро разбиране на, ами, историята.