Огромна възможност ли е дългосрочната свръхвъзвръщаемост на акциите?

Журналистът Джеймс Гласмън и икономистът Кевин Хасет писаха на страниците на Wall Street Journal през март 1998 г., за да отхвърлят опасенията от балон на фондовия пазар и да дадат обосновка защо акциите могат да отидат още много нагоре. Това ги направи уязвими за критика. Но те отидоха още по-нататък, като заявиха - с много условности - че в дългосрочен план индексът Dow Jones Industrial Average може да достигне ниво от 35 хил. пункта.

Техните прости съвети: Купете диверсифицирано портфолио от акции и не влагайте твърде много пари в облигации. В дългосрочен план акциите предлагат по-висока възвръщаемост без значително по-голям риск. Основният им аргумент, който зависеше от постепенното обединяване на инвеститорите около тяхната гледна точка, беше, че цените на акциите би трябвало да растат, докато рисковата им премия се привежда в съответствие с емпиричната реалност.

По-късно, през 1999 г., те станаха още по-смели, издавайки книгата „Dow 36,000“. В нея таймингът беше конкретизиран на грубо пет години. Левицата ги мразеше, в немалка степен защото Хасет е виден консервативен икономист. Десните ги харесваха, отчасти по същата причина. Като цяло, вероятно е справедливо да се каже, че книгата бе разглеждана като нещо средно между скандалното и абсурдното.

Е, това лято, 22 години по-късно, Dow Jones затвори за първи път над 35 хил. пункта, а нивото от 36 хил. пункта не е далеч. Време ли е да признаем, че книгата е била донякъде далновиднa? Според мен е така, пише за WSJ Кенет Рогоф, професор по икономика от Харвард и бивш главен икономист на МВФ.

Разбира се, да се направи това заключение е малко като решението как да се оцени студент, който е дал интуитивно верен отговор на много труден изпитен проблем, но чието доказателство има значителен логически недостатък. По време на публикацията в WSJ Dow беше достигнал 8800 пункта - стойност, която изнерви много експерти, особено като се има предвид, че Dow бе на ниво от 3400 само пет години по-рано.

Всъщност, когато Dow достигна 6400 пункта през декември 1996 г., председателят на Федералния резерв Алън Грийнспан, притеснен, че финансовата система може да достигне уязвима зона, произнесе легендарната си фраза за „безразсъдната еуфория“. Грийнспан далеч не бе сам; няколко дни преди речта му, финансовият експерт от Йейл Робърт Шилер (който спечели Нобелова награда за икономика през 2013 г.) изнесе презентация пред Борда на Федералния резерв, разяснявайки мнението си, че съществува голям риск от срив на фондовия пазар.

В продължение на години анализът на Гласмън-Хасет беше широко охулван, особено от лявоориентирани коментатори, които се радваха да приравнят консервативното с глупавото. Икономистът нобелист Пол Кругман нарече идеята „глупава“, макар че веднъж изложи доста красноречиво техния аргумент за много по-високи цени на акциите. Икономистът от Калифорнийския университет в Бъркли Брад Делонг сподели рецензия, остро критикуваща „невероятно губещия откъм пари“ съвет в книгата. Това дори не бяха най-лошите отзиви.

Признавам, че и аз поставих силно под въпрос логиката на Гласмън и Хасет за нулевия дългосрочен риск, въпреки че подчертах, че има академична тежест в основното им твърдение, че в исторически план диверсифицираното портфолио от американски акции обикновено се представя по-добре от сигурните държавни облигации при много дълги периоди - да речем, от 25 до 30 години - дори ако човек може да посочи изключения.