Травмата на собствения остров

Междувременно Лисо посреща гостите в Ютьоя, дава интервюта и показва как островът трябва да бъде едновременно място за спомени и място за радост. Той обяснява как повечето от тях са започнали да бягат на юг, където достъпът до водата е по-плитък, а гората по-плътна. Мнозина са се спънали във въжетата на палатките, подхлъзнали са се в калта, падали са един върху друг. Лисо стигнал до брега, но след това решил да не плува. Прекалено далеч било. Той се криел в храстите, сгушен с друго момиче.

Това, което свързва Беккедал и Лисо, освен страстта към политиката, е денят на острова. Всеки трябва да води своя битка. Някои са били сериозно ранени, други са загубили братя и сестри тук. Някои имат приятели и семейство, които ги подкрепят, други са по-самостоятелни. Мнозина не искат да говорят за това, поне не публично, други го правят. Но всички те имат едно общо нещо: оцелели са. И ги обединява това, че са били нападнати. Но това, което ги обединява, ги отделя от останалата част от обществото.

От десет години 22 юли е специален код за Норвегия. Подобно на 11 септември за САЩ, дата, за която никой не трябва да казва за какво става въпрос. След подобни събития може да се случи много. Една нация може да се постави в най-висшия начин на защита и в замяна да ограничи собствените си свободи, като Франция след поредицата от ислямистки атаки. Може да изгради предполагаема „ос на злото“ и да започне войни, както направиха САЩ. Или може да реагира като Норвегия.

Веднага след атентатите тогавашният министър-председател Йенс Столтенберг, социалдемократ като младите хора в Ютьоя, чието правителство беше атакувано, застана пред микрофоните и каза: „Нашият отговор е повече демокрация, повече откритост, повече човечност“. Изречението обиколи света по онова време и все още се цитира  често и днес. Последната част от цитата често се пропуска. Тя гласи: „но никога наивност“.

Днес този послеслов изглежда по-важен от всякога. „Оттогава нещата се влошиха в някои отношения", казва Синдре Лисо. Той има предвид политическото настроение в страната. 

Може би е било наивно да се вярва, че голямото единство може да продължи вечно. Може би е наивно да се вярва, че някога е съществувало. В дните и седмиците след нападението бе важно да отпразнуваме солидарността, казва Лисо. Но след това стана тихо. „Това може да е било удобно и полезно за по-голямата част от страната, но не е било за много оцелели“, казва той.

Как да не се ядосате, когато трябва да решите на 15 или 16 години на погребението на кои приятели да присъствате, защото логистично не е възможно да присъствате на всички погребения? Лисо е стигнал до пет.

И къде трябва да отиде гневът, когато министър-председателят, който сам бе предмет на атаката и е член на същата работническа партия, практически говори за любов и откритост?

Много от засегнатите са ядосани. Също са гневни и на полицията, която не можа да защити младите хора.

Норвегия не е силно въоръжена държава като САЩ например. Политиците винаги са се считали тук за особено достъпни. Възрастни хора съобщават, че до 70-те години просто всеки е можел да влезе в кабинета на премиера. Бариери пред правителствените сгради няма и през 2011 г. Така убиецът успява да се придвижи точно до вратата. Повечето полицаи по норвежките улици дори не носеха оръжия. Това стигаше, стига никой да не атакува страната.

Когато полицията получава първите призиви за помощ от острова, те са неглижирани, като полицията казва, че има достатъчно работа с бомбената атака в Осло. През този ден е имало само един полицейски хеликоптер, а тримата пилоти, които можеха да летят с него, са в отпуск. Пътуването по суша отнема много време, след това пък специалните сили претовариха собствената си лодка, двигателят отказа и трябваше да потърсят помощ от жителите на континента. Изминаха 73 минути от първия изстрел към Ютьоя до ареста.

Днес полицията вече обучава по-добре своите специални части, изгради координационен пункт между специалните части и купи нови хеликоптери. Синдре Лисо не се интересува толкова от проблемите с оборудването. „Можете да построите най-високата ограда в света, някой ще я преодолее. Трябва да попречим на хората да възприемат тази идеология“, казва той.

Колко спешно е това, стана ясно и в сряда. Полицията в Норвегия арестува трима заподозрени, за които се твърди, че имат връзки с десни екстремистки кръгове. У тях са открити няколко картечници, пистолети и гранати. През 2019 г. в Норвегия вече бе регистрирана поредната екстремистка атака от десни сили, когато мъж уби родната си доведена сестра от китайски произход и след това нахлу в джамия в Осло. 65-годишен пакистански бивш войник успя да го разоръжи сам и да предотврати по-лошото.

Говоренето за това би било важно. Но мнозина в страната дълго време не искаха да го правят. В общественото схващане убиецът е предимно психично болен човек, с когото обществото няма нищо общо. И съвсем бавно прониква осъзнаването, че обяснението е твърде лековато: Извършителят не е дошъл от нищото, а от средата на обществото, както посочва психологът Грет Диб. Психиатърът оглавява изследователската група Ютьоя в NKVTS, националния център за изследване на травми и интервюира засегнатите няколко пъти за период от няколко години.

Фериботът, който снове между острова и континента днес, все още е същият като тогава. Той плава от 1991 г. MS Thorbjørn може да натовари дванадесет тона, към острова предимно енергийни напитки и вода, а на връщане група възрастни хора, присъствали на дискусионно събитие на острова.

И точно по средата, сякаш за да докаже, че норвежката политика не е загубила близостта си в този ден преди десет години, пред журналистите застава бившият министър на образованието, а сега финансов министър Ян Торе Санер. Сивата коса и сините очи блестят сред загорялото му лице, на сакото му е закрепена златиста значка символът на групата от поддръжници на оцелелите. Санер е член на Консервативната партия.

Тук, на кораба край Ютьоя, той не обича да го заговарят за опита за убийство и как политиците се справят с това, затова прави гримаса и размишлява, но след това казва нещо друго: „Тогава всички се страхуваха да говорят по темата. През последните няколко години научих много. Всички ние допуснахме грешки“.

И така - днес, 10 години по-късно, един въпрос все още мъчи нацията. Ако едно общество не успее да е единно в ретроспекцията за историята, дори само преди 10 години, как трябва да гледа напред? Дори десет години по-късно страната все още няма отговор.