Устойчивите финанси може би имат нужда от централно планиране

Светият Граал на устойчивото финансиране е отграничаването на устойчивите от неустойчивите инвестиции. Ако това се постигне, публичният и частният сектор ще имат ръководство за вземане на решения. Ако не, всичко става както дойде, пише за Financial Times Макс Крахе, политически икономист в университета Дуисбург-Есен.

Новата стратегия на ЕС за устойчиво финансиране и Стандартът за зелени облигации показват какво е заложено. Тяхната цел е ясна: да помогнат за създаването на първия климатично неутрален континент до 2050 г. Но начинът, по който е дефинирана устойчивостта, ще определи дали такива схеми ще успеят или не.

През последното десетилетие бяха разработени много достоверни дефиниции за устойчивост, но те са склонни да се фокусират върху резултатите на системно ниво, като национални емисии на въглерод или измерителите на здравето и грамотността в обществото. Вместо това е нужна класификация на ниво инвестиция: как инвестициите с добро въздействие на системно ниво могат да бъдат отделени от тези с лошо?

Както заключих от изследванията, които проведох за Белгийската кралска академия на науките и SFPI-FPIM, държавния инвестиционен фонд на страната, това може да бъде постигнато само с известна степен на централно планиране. Всеки друг подход е недостатъчен.

Анализът проект по проект, например, е задънена улица. Устойчиви ли са инвестициите в традиционно силния химически сектор на Белгия? Това ще зависи от фактори като бъдещи източници на суровини, възобновяеми енергийни източници или как бизнесът и потребителите използват и рециклират своите продукти. Устойчивостта на инвестициите в електрически превозни средства междувременно зависи от решенията за градоустройство, инвестициите в обществения транспорт и бъдещето на дистанционната работа. Накратко, цялата екосистема е от значение.

Разчитането на пазара може да изглежда като по-добрия вариант. Ако емисиите на парникови газове и други външни фактори бяха отчитани точно, а разходите им облагани, промените в цените можеха да покажат кои инвестиции са (или не са) устойчиви. Тук ролята на устойчивото финансиране би била да помогне на инвеститорите да предвидят тези промени. Съответните техники за ценообразуване в сянка бяха въведени от подобните на Puma и Kering.

При по-внимателно вглеждане обаче този подход също се оказва със слабости. Справянето с изменението на климата изисква трансформиране на поне пет системи: енергетика, транспорт, сгради, индустрия и селско стопанство. На ценовия механизъм му е трудно да координира бърза трансформация в такъв мащаб.

За да видим как, помислете, че пазарни икономики са съществували през цялата история. Много от тях - най-известният пример е Китай по време на късната династия Сун - са имали технологиите, необходими за индустриална революция. Но само веднъж, през 18-ти и 19-ти век във Великобритания, трансформацията на енергията към въглищата, на транспорта към железопътните линии и на индустрията към парните двигатели се е осъществила чрез пазарна координация на инвестициите, без съзнателен тласък отгоре. Това не са добри шансове. Имаме нужда от тези трансформации сега.

Каква е алтернативата? Вместо да се чака пазарът да се произнесе, един орган за планиране - чийто състав и отчетност изискват внимателно обмисляне - трябва да формулира планове за всяка от петте системи, които след това да бъдат превърнати в критерии на ниво проект за устойчиви инвестиции.

Стратегията на ЕС за устойчиво финансиране представя този подход в ембрионална форма. Нейната сърцевина е таксономиката: списък от критерии, на които отделните дейности, като производство на електроенергия или строителство, трябва да отговарят, за да се считат за устойчиви. Подходящо разработена, тя може да бъде ефективен инструмент.

Дори и в най-добрия случай обаче този подход не е безупречен. Той неизбежно ще обърка нещата, както поради несъвършеното познание, така и защото бъдещето по своята същност е несигурно. Но няма перфектен метод: това, от което се нуждаем, е такъв метод, който позволява експериментиране и учене в мащаб и със скорост. Днес най-голямата опасност е твърде малкото поемане на риск.