Защо "сърдитите старчета" могат да спасят политиката и демокрацията?

Драматичното завръщане към националната политика на Доналд Туск, бивш полски министър-председател и председател на Европейския съвет, допринася за нарастващата световна тенденция: ветераните в политиката се връщат обратно на ринга, за да предизвикат десните авторитари, пише Мачей Кишиловски, доцент по право в Централноевропейския университет, за онлайн изданието Politico.eu.

Освен Туск, който обяви наскоро, че ще ръководи похода срещу управляващата партия в Полша „Право и справедливост“ (PiS), в политиката се връща бразилският президент Луис Инасио Лула да Силва. Джо Байдън пък изхвърли от президентския стол Доналд Тръмп.

Въпреки че всяко от тези завръщания е вплетено в своя отделен национален контекст, има някои общи черти защо тези ветерани политици могат да бъдат особено подходящи за сваляне на десни популисти.

Като начало лидери като Туск, Лула и Байдън са в добра позиция да пробият „мита за непобедимостта“, който обгражда много десни популисти. Тази аура на непобедимост - и съпътстващ разказ за непоправимата слабост на демократичната опозиция - е ключова част от политическата стратегия на автократите.

В страни като Унгария, Турция и Русия, където са утвърдени десните режими, държавните апарати са заети, за да се уверят, че реалността на земята съответства на този разказ. Политизираната съдебна система и правоприлагащите органи, контролираните от държавата медии и „държавата на мафията“ на благоприятни за режима бизнес мрежи са фокусирани върху това да направят формирането на жизнеспособна и обединена опозиция невъзможно.

Кой може да прекъсне този порочен кръг на самоизпълняваща се неизбежност? Вероятно най-добрият избор е бивш президент, вицепрезидент или министър-председател - всички с доказана способност да печелят тежки избори.

Освен това, парадоксално е, че по-възрастните държавници са по-нетърпеливи да предприемат смели стъпки от по-младите си колеги в либералния лагер. Докато по-младите лидери може да са неизбежно склонни да претеглят рисковете за политическата си кариера в продължение на множество изборни цикли по пътя. Ветераните са по-склонни да направят каквото е необходимо, тук и сега.

Ранните дни на президентството на Байдън бяха белязани от непосредствена вълна от дейности, насочени към разрушаване на политиката на Тръмп. Като добавим към това зашеметяващо амбициозния законопроект за стимули на стойност 1,9 трлн. долара и сериозния напредък в редица други решително прогресивни политически мерки, Байдън доказва, че в изявленията му няма само политическа реторика.

Дръзкото завръщане на ветераните трябва да бъде приветствано. Дългата игра в умиращите демокрации може да бъде тотално погрешна. Бърз поглед върху такива демокрации – Бразилия след 2 години и половина власт на Жаир Болсонаро, САЩ след 4 години Тръмп, Полша след 5 години управление на PiS, Унгария след 11 години Орбан на власт, Турция след 18 години с Ердоган начело и Русия с 22 години Путин, показва, че реалистичната способност за противопоставяне на управляващия режим намалява с всеки ден, в който демократите чакат „по-добър момент“.

Това повдига друг важен въпрос: примамливостта на ветераните е отчасти знак за слабостта на младото поколение либерални политици, които са силно повлияни от успеха на политици като бившия президент на САЩ Барак Обама, канадския премиер Джъстин Трюдо и френският президент Еманюел Макрон.

Проблемът е, че докато архетипът Обама-Трюдо-Макрон изглежда работи добре в нормалната демократична политика, има основания да се смята, че той може да бъде по-малко продуктивен по време на консолидиране на автокрацията.

Да вземем например Полша. След победата на PiS през 2015 г. страната видя три обещаващи, но в крайна сметка неуспешни опита да имитира този политически модел. Единият на Роберт Бедрон, открито хомосексуалният кмет на Слупск, беше - подобно на Обама - амбициозен „първи“ предизвикател за консервативния стъклен таван. Шимон Холовня, либерална католическа телевизионна звезда, беше изградил голям брой последователи, използвайки високите си нива на разбиране в социалните медии. Рафал Тшасковски, кметът на Варшава, изгуби миналогодишните избори за президент от Анджей Дуда от PiS, макар да се представи добре като обучен в Оксфорд полиглот, олицетворяващ западните стремежи на прогресивното общество на Полша.

Една от причините за неуспеха им е, че до голяма степен те играят с авторитарите собствената им игра - предлагат на избирателите подобна героична история, само че от прогресивната страна. Когато става въпрос за изтласкване на авторитари, може би не е изненада, че по-съпричастните претенденти ще имат по-голям късмет. Това е особено вярно в настоящия политически контекст, белязан от несигурността и травмата на пандемията.

Политиците, които не трябва да се доказват, могат да се съсредоточат върху избирателите, техните страхове и техните нужди - ето защо управляващата партия в Полша трябва да бъде много притеснена от завръщането на Туск.