Китай на Си Дзинпин наподобява царистка Русия

Още първият ред от устава на китайската комунистическа партия (ККП) постановява, че тя е „авангардът на китайската работническа класа“. Думата „революция“ се споменава осем пъти в документа, докато конституцията на Народната република я обявява за „социалистическа държава... ръководена от работническата класа и основана на съюз на работници и селяни”, пише Джамил Андерлини за Financial Times.

Но според собствената си статистика и МВФ Китай е едно от най-неравнопоставените места на земята, с далеч по-голямо неравенство от повечето капиталистически общества. Днес едва 35 процента от 92-та милиона членове на партията са класифицирани като работници или селяни - по-малко от дела на бюрократите, мениджъри или професионалистите.

В действителност последната управляваща комунистическа партия на голяма държава се превърна в консервативна реакционна партия, която се стреми да запази властта на държавните капиталистически елити и да развие една ясно изразена форма на етно-националистически империализъм от 19-ти век.

Нищо от това няма да може да развали тържествата по случай стогодишнината на ККП през юли. Всички авторитарни системи изкривяват историческите факти, за да отговарят на политическите императиви, но основаването на ККП се откроява със своята преиначеност. Дори датата е ревизирана. Същото се отнася и за ролята на великия диктатор Мао Дзедун - дребен провинциален участник в процеса по това време, но сега централна фигура в историята за създаването на ККП. 

Поставянето под въпрос на историческата акуратност се смята за „исторически нихилизъм“ – признат за престъпление от началото на тази година, когато Пекин въведе затворниеска присъда за всеки, който „обижда, клевети или накърнява“ паметта на националните герои.

Накратко, стоте години на ККП могат да бъдат разделен на четири отделни епохи. Първите три са революционният период през 20-те, 30-те и 40-те години, бруталната маоистка ера след създаването на Народната република през 1949 г. и икономическата и политическа либерализация по времето на Дън Сяопин и неговите наследници.

Си Дзинпин е първият китайски лидер след смъртта на Мао през 1976 г., който не е посочен от Дън и който съзнателно се зае да очертае четвърта ера в управлението на партията. Това включва драматично разширяване на китайската армия, далеч по-агресивна позиция в глобален план и пълно потискане на несъгласните. В икономическо отношение Си очерта доминирана от държавата визия за самодостатъчност, която един бивш служител на Световната банка описва като „военновременен“ икономически план.

Най-точното политическо сравнение е може би с Русия през 19 век по времето на царете Николай I и Александър III. „Определянето от Си Дзинпин на социализма с китайски характеристики за нова ера” беше вградено в конституцията през 2017 г. и оттогава се възхвалява безспир. Въпреки че партийните ръководители имат трудности с ясното дефиниране на тази нова идеология, тя описва дълбоко консервативна политика, която много прилича на догмата на Николай I „ортодоксалност, автокрация и националност“, известна още като „вяра, цар и отечество“.

Вместо Руската православна църква, Си набляга на псевдорелигиозна комбинация от покитайчен марксизъм, конфуцианство и маоизъм. Другите два стълба на управлението на ККП днес - автокрацията и етнонационализмът - са практически идентични с тези на Николай I, въпреки че масовото затваряне и превъзпитание на уйгурските мюсюлмани и други малцинства е по-амбициозно от всичко, което царите някога са опитвали в мирно време.

За днешната ККП разпадането на Съветския съюз заема същото тревожно място в съзнанието, каквото Френската революция у Романови. Този страх от колапс, дезинтеграция и народен бунт е може би най-мощната сила зад острия авторитарен завой на комунистическата партия през последното десетилетие.

Заедно с тази подновена репресия Си отхвърли една от големите тайни на успеха и дълголетието на партията. На Дън Сяопин с основание се отдава признание на запад за икономическата му либерализация - за прагматичната му вяра, че „Няма значение дали котката е бяла (социалистическа) или черна (капиталистическа), стига да лови мишки“. Но също толкова важен беше опитът му да реши вечните проблеми на наследяването и обновяването в авторитарните системи.

Започвайки от края на 70-те години, Дън премахна култа към личността и въведе колективно лидерство, механизми за вътрешнопартийна демокрация, ограничение на мандатите на висшите ръководители и процес за мирно предаване на властта между кадрите от различни поколения.

Си загърби всички тези нововъведения. По този начин той може и да е удължил собственото си управление, но вероятно съкрати живота на партията.