Бандите заменят правилата в новия глобален ред

Епохата на либералния интернационализъм направи път за завръщането на съперничеството между великите сили. Фактите за глобалната взаимозависимост са едни и същи - вижте незачитането на държавните граници от Covid-19 и климатичните промени. Но преразпределението на глобалната сила промени геополитическото време. Националната импотентност се оказва лоша спирачка за нарастващия национализъм, пише Филип Стивънс за Financial Times.

По същество, смелият, надигащ се Китай и негодуващата, западаща Русия не са склонни да се съгласят с ред, който според тях е проектиран да запази западната хегемония. Си Дзинпин иска да върне Китай в центъра на световната сцена. Русия на Владимир Путин иска да си възстанови влиянието в бившето съветско пространство.

Общият ефект е заместване на международните правила със съперничещи си банди. Някои държави ще седят на оградата; други ще се опитат да запазят привилегированите икономически отношения с Китай, докато все още се крият зад щита за сигурност на Вашингтон. Мнозина вече са направили своя избор.

Модно е в наши дни да се казва, че автократите имат предимство. И е вярно, че отсъствието на вътрешна опозиция означава, че Си Дзинпин и Путин могат да действат относително безнаказано. Що се отнася до бандите, предимството е у Запада.

Джо Байдън е наоколо отскоро. Той цени стария ред. По основателна причина. Периодът между 1945 и 2000 г. бе почти идеален синхрон между егоистичните национални интереси на Америка и нейното международно лидерство. Това беше, преди Китай да се присъедини към Световната търговска организация, САЩ да воюва в Близкия изток и глобалната финансова система да се срути върху западните си архитекти.

Участието на Байдън в седмицата международни срещи на високо равнище, включително с Путин в Женева, имаше една-единствена цел: да събере старата банда за задаващата се конфронтация с Китай. Русия е сериозна неприятност, но Китай представлява системната заплаха. Затова приятелите на Америка са най-важният й актив.

Стресът и напрежението в трансатлантическия съюз няма да изчезнат. Французите винаги ще бъдат подозрителни към американските намерения. Ангела Меркел отказва да позволи на ангажимента й към либералните демократични правила да попречи на икономическите интереси на Германия. А европейците си имат своя банда. На ЕС може да му липсва геостратегическо присъствие, но той е там със САЩ и Китай при определянето на глобалните икономически норми.

Заради всичко това агресивното преследване от Китай на неговите интереси улесни задачата на Байдън. Значението на споразумението за прекратяване на спора между ЕС и САЩ относно субсидиите за Boeing и Airbus се крие в осъзнаването от негова страна, че реалната заплаха и за двете компании скоро ще дойде от Китай.

Еманюел Макрон е толкова голист, колкото всеки френски президент. Той също така е усърден като всеки европейски лидер в това да се увери, че телевизионните камери улавят близостта му с американския президент. Меркел е в последната си обиколка. Когато президентът на САЩ я приветства в Белия дом през юли, то ще бъде с надеждата, че нейният наследник ще съчетае реториката с действията.

Накратко, европейците започват да се изправят пред неудобни стратегически реалности. Не достатъчно бързо за някои във Вашингтон, но достатъчно, за да може Байдън да твърди, че последната седмица е била ползотворна.

Странната държава тук е Великобритания. Като домакин на срещата на върха на Г-7 в Корнуол, Борис Джонсън може да се е надявал да постави Великобритания след Брекзит в центъра на събитията. Вместо това опитът му да се откаже от търговската сделка за Северна Ирландия, която договори с ЕС, го остави изолиран.

Раздразнението на Макрон от коварния Албион беше водещо в заглавията, но Байдън бе този, който не си мереше приказките в разговорите си с Джонсън. Може би той е посочил, че не можете да се представяте за защитник на основания на правила ред, докато погазвате договор, който току-що сте подписали със своите съюзници. Джонсън, както ще ви кажат европейски и американски дипломати, не се ползва с доверие. Ако това не се промени, прехвалената му „Глобална Великобритания“ ще прилича много повече на самотна Великобритания.