Данъчните предложения на Байдън са имитация на реформа

От време на време пада бомба, която не нанася щети. Информацията на ProPublica, която разкри колко малко данъци плащат 25-те най-богати американци, беше едновременно драматична и неизненадваща. В някои години средният американец е плащал повече данъци от милиардери като Майкъл Блумбърг и Илон Мъск. Но ние донякъде вече знаехме това. Ако има някой американец, който все още смята, че данъчната му система е справедлива и прозрачна, той трябва да си резервира място за предстоящото космическо пътуване на Джеф Безос, пише Едуърд Люс за Financial Times. 

И все пак въпросната анонимна информация поставя въпроса на преден план по два начина. Първият е да дадем да се разбере, че идеологията на богатия човек е несъществена. Левицата може да обожава Джордж Сорос и да хули Мъск. Счетоводителите обаче осигуряват еднакъв резултат. Няма значение дали милиардерът смята, че трябва да плаща по-високи данъци или не. Те се измъкват както могат. Преди години Уорън Бъфет посочи, че секретарката му плаща по-висок данък върху доходите от него. Той не е направил нищо, за да промени това. Не трябва да се шокираме и когато Безос иска данъчен кредит от 4000 долара за децата си. За това им плащат на счетоводителите.

Вторият начин е да се разкрие скромният обхват на предложените от Джо Байдън увеличения на данъците. Плановете му биха променили фасадата, но не и бизнес модела. Пределната подоходна ставка ще се върне от 37% на 39,6%, а корпоративните данъци ще се увеличат от 21% на 28%. Тъй като най-богатите американци плащат само част от днешната ставка, увеличаването ѝ няма да направи голяма разлика.

Същото се отнася и за най-големите американски компании, чиято ефективна данъчна ставка е 11,7%. Това е по-малко от 12,5-те процента в Кипър и Ирландия, чиито ставки са сред най-ниските в 27-членния ЕС. При липсата на данъчна реформа предложенията на Байдън са само илюзия за промяна. Премахването на данъчните облекчения е далеч по-трудно от вдигането на ставките.

Единствената област, в която плановете на Байдън биха постигнали нещо, е реформата му на капиталовите печалби. Той не само ще удвои сегашната ставка до над 40 процента, но ще обложи и нереализираната печалба от капитала при смърт. В момента данъчните в САЩ нулират капиталовите печалби, когато лицето умре. Неговите наследници започват на чисто. Американските данъци върху наследството са една от най-лесните форми за избягване на данъци.

И все пак Байдън би избегнал налагането на данък върху богатството върху нереализираните печалби, които се натрупват, докато богатите са все още живи. За младите милиардери като Марк Закърбърг от Facebook и Лари Пейдж от Alphabet реформата на Байдън би имала минимално значение. Те все още ще могат да заемат срещу богатство си на хартия и да приспадат лихвите за данъчни цели. Според хитрия данъчен кодекс на Америка подобни възможности за минимизиране на данъците са почти безкрайни.

И така, защо Байдън избягва истинската реформа? Защото е толкова трудна в политически план. Днешната сложна система е приятел на утвърдените пари. По-високите корпоративни данъци удрят бизнесите, който не могат да си позволят големи армии от адвокати и счетоводители. Няма лоби за предприемачи, които още не са успели.

Същото се отнася и за данъците върху доходите на физическите лица. Американците, които са порядъчно богати - тези, които печелят милион или два годишно, и които не могат да си позволят яхти и произведения на изкуството - вероятно са още по-недоволни от списъка на ProPublica със супер богаташите, избягващи данъци, отколкото средният американец. Данъчните планове на Байдън също така се харесват на левицата, която получава психологически тласък от по-високите номинални ставки. В действителност Байдън би събрал повече пари, ако намали данъчните ставки, но същевременно елиминира вратичките - приближавайки реалната ставка до номиналната. Това обаче би рискувало да обедини левите и десните в рядка двупартийна опозиция.

Въпросът без отговор относно информацията на ProPublica е откъде идва тя. Новинарският сайт не е наясно с произхода й, но потвърди данните спрямо други източници. Основателното подозрение е, че информацията е хакната от субект, който не желае доброто на американската демокрация. Нито един служител на данъчните няма достъп до цялата тази информация.

Който и да я е предоставил, е знаел, че това ще задълбочи обществения цинизъм относно кредото на Америка за упорита работа и честни правила. Урокът, който Байдън трябва да извлече, е, че простотата е приятел на демокрацията. Сложните неща са нагласени. Ако правилата бяха достатъчно ясни, за да могат хората да ги разберат, опитите за такива информационни течове щяха да бъдат далеч по-малко.