Не съдете за САЩ по успешната ваксинация

Миналия септември почти половината от анкетираните възрастни в САЩ заявиха пред изследователския център Pew, че „вероятно“ или „определено“ няма да приемат ваксина срещу Covid-19. Повече от четири от всеки десетима демократи бяха сред тях. Размерът на първоначалното колебание у американците спрямо ваксините е стряскащо само в ретроспекция. По това време това беше изцяло нация в плен на шарлатанство, граждански упадък и почти диво презрение към елитите, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Трудно е да се разбере къде отиде тази нация. САЩ приложиха поне една доза ваксина на 63 процента от възрастните, което предполага милиони променени умове (и няколко блъфа за начало). Президентът Джо Байдън се стреми към 70 процента до 4 юли. Половината от цялото население сега е частично ваксинирано. След като мутациите на вируса са по-близо от стадния имунитет, отказващите ваксинация все още са в тревожно изобилие. Безразсъдно е да се отхвърли тяхното някога плашещо движение като хартиен тигър.

Време е да приемем екзотичната мисъл, че Америка не е политиката. Първата улика за това прозрение дойде миналата година, когато пандемичното затваряне (с малко мирновременни паралели) се радваше не просто на широко подчинение, но и на свръхмнозинство на съгласието. Байдън е президент до голяма степен, защото неговият предшественик Доналд Тръмп заложи на мълчаливо множество от вида „Не ме тъпчете“, което така и не се материализира. Съществуващото несъгласие - относно полезността на маските и разумността на събиранията на закрито - беше достатъчно реално и достатъчно смъртоносно. Но „културната война“ в по-голямата си част беше заглавие в търсене на общонационално съдържание. Като се имат предвид племенните страсти на червено-синята Америка, трябваше да е много по-лошо.

Самата пандемия беше одит на правителството. Ваксинацията, поне в страните с достатъчни дози, е тест за управляемост. Тя установява доколко самите избиратели приемат фактите, подчиняват се на отдалечени властови центрове и определят норми за добро гражданство. По този показател не се очакваше нито една богата нация да се справи по-зле от тази, която е в третото си десетилетие на порочно партизанство. Дори онези от нас, които не използват социалните медии, се страхуваха от нивата на възприемане в САЩ. Вместо това, тези, които трябваше да наваксват бяха Тайван и други типични тихоокеански държави, нарицателни за лековерните приказки през миналата година за азиатската покорност.

Последствията тук са дълбоки. Ако има пропаст между шума на американския публичен площад и добрия усет за масовото му поведение (това, което икономистите биха нарекли разкрити предпочитания), първото трябва да ни безпокои много по-малко, отколкото го прави. Страна, която понякога изглежда готова за бурен разрив, може да бъде измамно сплотена и управляема. Урокът е колкото за външните й врагове, толкова и за всеки друг. 

Трудно е да се прокара този аргумент достатъчно далеч без да се реабилитира политиката като безобидно странично шоу. Но тя не е. Заради нея загинаха хора около сградата на Конгреса. Ако съдим по моралния ореол на Републиканската партия, не се задава отдих. Но понякога се приема за даденост, че общественият живот на нацията определя всички социални резултати. Доказателствата на сегашния момент сочат, че не е непременно така. Поне докато залогът е екзистенциален, американците изглежда са в състояние да надскочат политиката си.

Мистерията е как. Шотландците имат фраза за фен на Селтик или Рейнджърс (футболните грандове от Глазгоу – бел. прев.), който разгръща сектантско насилие, преди да възобнови порядъчния си живот. Това е вашият „уикенд фанатик“. Това е само един пример за зловещата способност на нашия вид за разделение. Много хора, които казваха на социолозите, че Израел е участвал в атаката срещу САЩ на 11 септември, след това изживяваха своя банален ден.

При цялата си отровност политиката на САЩ изглежда силно фрагментирана. Милиони хора я използват като отдушник за грубата или племенна част от себе си. Но повечето изглеждат напълно в състояние да се откажат от това в името на нормалния си живот и особено своите реални интереси.

Техният отявлен цинизъм не спря мнозина да отстъпят пред две технократски изисквания в рамките на една година: първото - за тяхната свобода, второто - за техните личности. Това, че „голямо малцинство” от демократи и републиканци казват, че биха имали против детето им да се ожени за някой от другата партия, не се отразява на обществото по смислен начин.

Погледнато от този ъгъл, фактът, че повечето републиканци смятат, че изборите през 2020 г. са били откраднати, е поразителен, разбира се, но не и доказателство за предстоящи проблеми. Важното е колко интензивно те поддържат тази вяра и какво, ако изобщо, биха направили, за да я упражнят. Септемврийските антиваксъри изглеждаха сериозни.