Успоредно с всичко това МВФ продължава да проповядва благоразумие, но много по-различно от това спрямо десетилетие, камо ли поколение, назад. Поразително е, че фондът одобрява „вноски за възстановяване“ - това, което другите биха могли да нарекат временни солидарни такси - от богати хора и неочаквани корпоративни печалби.
Посланието от някогашната централа на „неолиберализма“ е, че за да се направят публичните финанси устойчиви, богатите и тези, които спечелиха от пандемията, трябва да допринесат повече за общата кауза.
МВФ дори намекна, че богатите страни могат да обмислят нетни данъци върху богатството, очевидно отразявайки настроенията на левите американски сенатори Елизабет Уорън и Бърни Сандърс.
Загрижеността за неравенството беше навсякъде по време на пролетните срещи. Основното политическо предизвикателство, което МВФ избра да подчертае, беше „управлението на различни възстановявания“ - сред страните и между групи в рамките на държавите - поради пандемията и в новата нормалност след нея.
През 90-те беше банална истина, че Вашингтонският консенсус отразяваше съгласуваните приоритети на две страни от американската столица: международните институции, базирани там, и правителството на САЩ - като второто в значителна степен ръководеше първите.
Тази съгласуваност остава в сила. Международните призиви за връщане на активната роля на държавата съвпадат с амбицията на Байдън да подражава на реформите от Новия курс на Франклин Рузвелт.
Но днес е трудно да се твърди, че МВФ и Световната банка просто повтарят предпочитанията на САЩ, дори и да са логично на едно мнение с най-големия си акционер. Промяната в мисленето на международните икономически институции предшестваше тази в правителството на САЩ.
Но връзката може да е двупосочна. Белият дом не приема указания от международните институции, разположени наблизо, но не вреди на Байдън, че световните блюстители на икономическата ортодоксалност одобриха най-радикалната програма на САЩ от поколения, особено когато някои американци са жертва на приятелски огън.
Политиката е изкуството на възможното - но това, което е възможно, често се определя от това, което е мислимо. Новият Вашингтонски консенсус може да се окаже толкова мощен политически, колкото и старият.