Инфлацията не е единственият риск от настоящото фискално поведение на САЩ

Инфлацията ли е основният риск, произтичащ от колосалните нива на публичните разходи в САЩ по време на пандемията? Разходите бяха предизвикани от убеждението, че докато федералното правителство може да взема заеми при ниски лихвени проценти, никой реално не се налага да плаща. В случай, че пазарите не са съгласни, богатите могат да бъдат обложени с данъци, пише за Financial Times Рагурам Раджан, професор по финанси от Чикагския университет.

Въпреки това, със застаряването на населението и забавянето на потенциалния растеж, идеята, че индустриалните страни могат да позволят на държавния им дълг да расте безкрайно, дори с по-умерените темпове отпреди пандемията, изглежда оптимистична. Миналият опит показва, че ще бъде трудно да се накарат богатите да плащат - те ще се противопоставят енергично на новите данъци и ще ги избегнат, ако бъдат наложени. Ако одобрените до момента разходи в размер на 5 трлн. долара в крайна сметка изискват от обикновените данъкоплатци да поемат известна тежест, липсата на насоченост или ограничаване ще има неблагоприятни последици.

Защитниците на разходите посочват слабата инфлация през последното десетилетие и доверието във Федералния резерв относно борбата му с инфлацията. Тези, които са разтревожени, сочат безпрецедентните нива на разходи спрямо неизползвания икономически капацитет и заявената решимост от Фед да бъде търпелив (с покачването на лихвите – бел. прев.), дори ако инфлацията се повиши. Но при такива необичайни обстоятелства никой не може да бъде уверен как ще се развие инфлацията.

По-ясно е обаче, че всички видове разходи са оправдани с мотива, че правителството може и трябва да предостави помощ на засегнатите от пандемията. Несъмнено правителството трябва да помогне на най-тежко пострадалите по време на бедствие. Например, логично е да се разширят обезщетенията за безработица, когато местните работни места са оскъдни поради коронавирусните затваряния, или да се увеличи подкрепата за храна и подслон за бедните.

Но загубите са неизменна част от бизнеса, дори ако са свързани с пандемия или са предизвикани от държавната политика. Лошо замислените грантове за малкия и средния бизнес могат в крайна сметка да субсидират субекти, които не се нуждаят от помощ. Заслужава ли богатият зъболекар, който със сигурност ще възстанови голяма част от загубения си бизнес, когато икономиката се отвори, толкова подкрепа, колкото кооперативът за изкуства в общността на бедстващ квартал? Ами ако тази безвъзмездна помощ отиде просто за изплащане на банков заем?

Най-малко подкрепа заслужават големи компании, като авиолиниите. Те трябва да преминат през фалит, ако са във финансови затруднения, както в миналото. Това им позволява да отпишат част от дълговете си, докато продължават да работят. Но дори те бяха подпомогнати под благовидния претекст, че финансовите им проблеми ще попречат на икономическото възстановяване. Бизнесът пострада от пандемията, но това важи и за обикновеният данъкоплатец. Ако държавните трансфери към бизнеса не са фатални за неговото оцеляване или растеж, то те са нечестни дарове от обикновения данъкоплатец към често по-богатите акционери и ще подкопаят политическата легитимност на разходите.

При рецесия друг аргумент за разходите е стимулирането на икономическия растеж. Не сме обаче в нормален спад. Натрупаните спестявания ще подхранват търсенето за пътувания, ресторанти и хотели, докато икономиката се отваря. Немалка част от тези спестявания дойдоха от неспособността на хората да харчат, докато бяха затворени вкъщи. Наистина ли беше необходима по-голяма щедрост?

И можеше ли да бъде по-добре насочена? Стимулиращите чекове са спасителни за бедните домакинства и ще бъдат изразходвани за стоки и услуги. Но фискалният мултипликатор вероятно ще бъде малък, ако работник, който изкарва 70 000 долара годишно, използва чека си, за да инвестира в криптовалути. Пенсионерите, които не видяха облекчение на доходите си, също е малко вероятно да похарчат падналите от небето чекове.

Вместо това САЩ трябва да харчат за мостове, високоскоростен интернет и зарядни станции, за подобряване способностите на своя народ и дори за усъвършенстване на технологията, поддържаща системите за обезщетения срещу безработица. Чрез увеличаване на потенциалния растеж на икономиката и преориентирането й към бъдещето, подобни разходи могат да се изплатят. За съжаление това вероятно ще бъде най-спорното, понеже сега Конгресът има за цел да набере приходи, за да плати за инвестициите.

Защо едва сега? В ранните дни на Covid-19 беше необходимо да се действа бързо, за да се предотвратят сериозни щети върху икономиката, предвид неизвестните мащаби на кризата. Но при по-късните разходни пакети политиците навярно не искаха популистките екстри, които насочваха към своите избиратели, да бъдат оценявани в отрезвяващата светлина на необходимостта да се плаща за тях.

Зараждащата се фискална предпазливост на Конгреса идва след изблик на разходи. За съжаление нежеланието за фискална отговорност до момента може да ограничи дори насъщни инвестиции. А честотата, при която се сблъскваме с кризи „веднъж на век“, предполага, че може да се плати значителна цена във вид на изяждане на фискалното пространство за бъдещите поколения. Инфлацията не е единственият риск от настоящото фискално поведение на САЩ.