Фискалната политика трябва да се избави от политическото бърникане

Прекалено голям ли е фискалният пакет на президента Джо Байдън в размер на 1,9 трлн. долара? Някои твърдят, че има по-голям смисъл от по-малък пакет за подкрепа сега и огромна средносрочна инвестиционна програма по-късно. Трябва да видим как върви възстановяването преди да предложим допълнителна подкрепа, пише за Financial Times Никълъс Грюн, главен изпълнителен директор на Lateral Economics и гостуващ професор в лондонския Кралски колеж.

Подобна импровизация за посрещане на макроикономическите предизвикателства вече е стандартна в монетарната политика. След поколение реформи централните банки сега определят посоката на паричната политика, като манипулират краткосрочните лихвени проценти без правителствена намеса. За разлика от тях политиците определят фискалната политика - размерът на бюджетния дефицит или излишък. 

Демократите на Байдън застанаха на страната на твърде големите стимули, не само в отговор на тяхната плахост преди десетилетие, но защото ще бъдат лишени от способността да импровизират, ако загубят мнозинството си в Конгреса на междинните избори през 2022 г. Преди десетилетие във Великобритания имаше подобна политизация на фискалната политика с обратен знак.

Изпадането на Обединеното кралство в строги икономии през 2010 г. беше очаквано събитие. Кабинетът на Дейвид Камерън искаше да намали правителствените разходи, но това по време на рецесия винаги нямаше как не донесе повече икономическа вреда, отколкото полза. Уви, политическото говорене, което това трябваше да обслужи, беше твърде примамливо.

Дебатът за фискалната политика има своето специално място в културните войни, до които се сведе политическият дебат. При тях дясното е бащата, а лявото - майката. Наистина! Електоратът инстинктивно чувства, до голяма степен абстрахирайки се от доказателствата, че консерваторите управляват парите по-добре, докато силата на лейбъристите е в „грижата“. Така, предизвиканата от Камерън икономическа болка може да бъде описана като неизбежен резултат от предишната фискална разточителност на лейбъристите (реална или измислена).

И тъй, при възстановяването от най-дълбоката рецесия от три века, как би могла фискалната политика да се реформира по начина, по който това се случи с монетарната? Първо трябва да разграничим два нейни аспекта. Микроикономическият състав на данъчното облагане и разходите - кой колко е облаган и как правителствата харчат събраните пари - трябва да продължи да се определя от политиците.

Макроикономическият въпрос обаче - до каква степен данъците надвишават разходите или обратно - трябва да се определя по-независимо. Във Великобритания Службата за бюджетна отговорност вече осигурява независима фискална прозрачност. Но за разлика от ролята на Английската централна банка (АЦБ) в паричната политика, тя оставя политиците да определят политиката. Това трябва да се промени.

Малките повсеместни намаления или увеличения на данъчните ставки биха били фискален инструмент, аналогичен на основната лихва в монетарната политика. Точно както Комисията по паричната политика на АЦБ определя официалния банков лихвен процент, правомощието за извършване на такива широкообхватни фискални корекции може да бъде дадено на независим съвет, или дори на самата АЦБ, преформатирана като консолидиран съвет за макроикономическа стабилност

Тази власт не трябва да бъде абсолютна. Например, решенията за паричната политика на Резервната банка на Австралия могат да бъдат отменени от правителството, при условие че това става публично. На практика обаче никое правителство не го е правило. Това положение насърчава продуктивното сътрудничество между двете страни. Може също така да се „подтикне“ системата към по-голяма независимост при определяне на фискалната позиция, като се натоварят правителствата с правомощия за промяна на данъците, подлежащи на независим обществен съвет.

Изложих тези идеи през 1997 г., като други направиха подобни предложения. Те бяха подкрепени от основната организация на големия бизнес в Австралия. Но аргументът за действие днес е още по-силен. Финансовата криза от 2008 г. илюстрира опасностите от прекомерното разчитане на монетарната политика за стимулиране на икономиката за продължителен период. Оттогава лихвените проценти спаднаха до нулата или под нея. Търсейки повече амуниции, централните банки се насочиха към „количествено облекчаване“ - с присъщите му икономически рискове и усещане за несправедливост поради подкрепата за цената на активите, притежавани от богатите.

Имаше и призиви за „количествено облекчаване на хората“ - финансиране на данъчни облекчения или държавни разходи чрез печатане на пари. Но ако ще правим това, не трябва ли да го направим по начина, по който очаквате да бъдат инвестирани пенсионните ви спестявания - от доверени хора, назначени да служат на обществения интерес? Не бихте ли искали също политиката да се оттегля, когато тези хора сметнат за разумно, а не според поляризираните, манипулативни истории, които политиците мислят, че могат да продават на електората?

Това може да се случи само ако сме готови да извършим смели и прагматични реформи в нашите икономически институции.