Демократичният бум след Студената война бе историческо изключение

Ако не беше Израел, безразсъден автомобилист би могъл да кара от руския североизток до югозападната точка на Ангола без да мине през „свободна“ или дори „частично свободна“ държава. Само тази карта оправдава мрачното заглавието „Демокрация под обсада“ на доклада на Freedom House, пише Джейнън Гънеш за Financial Times.

Авторите развиват мрачните детайли. През нито една година от 2005 г. насам държавите, които са подобрили своите демократични институции, не са били повече от тези, които са ги отслабили. Последните негативни примери включват най-силната нация (САЩ) и втората по население (Индия). Китай, потенциалният господар на века, има 9 от възможни 100 точки за цялостна свобода.

Тук има изобилие от методологически препятствия. Трябва ли „наказателните“ имиграционни политики трябва да се отразяват на американския резултат? И какво точно означава „изострено неравенство в доходите“ в граждански смисъл? И все пак, доколкото ценностите са количествено измерими, либералният стил на управление е в добре очертан упадък. САЩ и по-широкият Запад имат само една утеха. По-голямата част от кризата не е по тяхна вина. От това следва, че нейното облекчаване е задача за други.

Няма нищо странно или дори ново в не-свободата. Всъщност демократичният бум след Студената война е историческото отклонение. Страните с малко или никакъв опит със свободните институции най-после ги изпитаха. Макар последващото отстъпление да е трагично, е нужна особена невинност, за да се усети голям шок. Ако има „демократична рецесия“, тя започва от уникален, неустойчив връх. Подобно на повечето рецесии, тази не е заличила изцяло предишните върхове. Всъщност истинската новина е колко здраво се вкорени демокрацията в голяма част от бивша комунистическа Европа и Южна Америка. Там, въпреки притесненията за Бразилия, само Венецуела е „несвободна“.

Показателно е, че делиберализацията в света продължава независимо от това, което правят САЩ. Ако процесът е започнал през 2006 г., тогава това, което Freedom House нарича „упадък на американското лидерство“ при Доналд Тръмп, не може да носи цялата тежест. Президентите през този период включват войнствен разпространител на демокрация (Джордж Буш), ортодоксален либерал (Барак Обама) и аморален националист (Тръмп). Независимо дали Америка използваше справедлива сила, поддържаше глобалния ред или ласкаеше силовите лидери, демокрацията не показваше живителен прилив. В даден момент Вашингтон може би ще трябва да приеме факта, че други страни притежават свободна воля. Състоянието на света не е резултат от външната политика на САЩ, била тя груба, добронамерена или грубо добронамерена.

Трудно е да се каже коя политическа партия се нуждае повече от този урок. Сред демократите заблудата е, че Тръмп, пряко или чрез пренебрежение, е имал много общо с демократичната криза в света (освен че я изостри у дома). Що се отнася до военното право, вярата в причинно-следствената външна политика се простира до зашеметяващо упоритото схващане, че Америка е „загубила“ Китай в посока комунизма през 1949 г.

Колкото и меко да бъде изразявана, алтернативната гледна точка звучи почти пагубно, а именно, че демокрацията не е задължително телеологичната съдба на всички държави. Средствата за налагането й отвън често са безразсъдни (война) или слабо ефективни (санкции). И след като Западът не можа да утвърди свободата като глобален стандарт, когато беше във възход, той едва ли ще успее сега, когато балансът на силите се измества все повече на изток.

А и сякаш лидерството чрез пример не постига много. Шири се мнение, че президентът Джо Байдън може да помогне на демокрацията в чужбина, като я затвърди у дома. Това е приятна мисъл, която дава възможност за известна доза идеализъм, ако изключим фиаското в Ирак и Либия. Тя също така звучи интуитивно вярно.

Проблемът е в разминаването между теорията и фактите. Американската демокрация беше по-здрава през 1971 г., отколкото през 2021 г. Но броят на демокрациите по света беше много по-малък. През 60-те години на миналия век, когато САЩ оправомощиха милиони чернокожи избиратели, светът „би трябвало” да е бил вдъхновен. Вместо това автокрациите се умножиха. Дори да допуснем известен лаг и да гледаме отгоре-отгоре, е трудно да открием корелация, камо ли причинно-следствена връзка, между вътрешния живот на САЩ и съдбата на свободата по земята. Причината за укрепване на демокрацията вкъщи е, че тя е естествено благо. Това, че тя почти не прави разлика в чужбина, се превърна в един от тези принципи, които бяха доказани чрез повторение.

Универсалното избирателно право е само на около век. Установени републики като Индия и Америка познаваха извънредните ситуации и Джим Кроу преди по-скорошните им отстъпления. На 39 години аз съм по-възрастен от няколко демокрации в Европа. Новина е, когато либералната система не е под обсада. Отчаянието от това е напълно естествено. По-подходящо е удивлението от оцеляването й.