Инфлация в САЩ ще има, само ако властите решат

Изглежда, че с Covid-19 трябва да е същото. В крайна сметка пандемията ще свърши и необходимостта от големи дефицити ще приключи с нея. Защо тогава няколко влиятелни макроикономисти, като Лари Самърс и Оливие Бланшар, се притесняват, че новият пандемичен пакет на Джо Байдън в размер на 1,9 трилиона долара ще ни вкара в инфлационна спирала, след като още по-големият пакет на Закона за грижите не го направи?

От 1980 г. насам федералният дълг расте, но винаги е имало политически фактори, които са го възпирали да нараства твърде бързо. Въпреки че републиканците бяха склонни да вземат заеми, за да финансират намаляването на данъците при своите президенти, те неизменно се превръщаха в критици на дефиците, когато демократ беше в Белия дом. Демократите, за разлика от тях, изглеждаха като цяло с уклон към ограничаването на разходите - Клинтън балансира бюджета през 90-те години, а Обама беше много по-голям фискален ястреб, отколкото хората си дават сметка. Това асиметрично междупартийно равновесие успя донякъде да ограничи растежа на дълга.

Но ако всичко това е минало? Демократите, може би осъзнавайки, че равновесието, при което само демократическите президенти ограничават разходите, благоприятства републиканската партия, сигнализират, че вече не се тревожат за дефицитите колкото преди. Идеи като Модерната парична теория - която силно подценява риска от големия държавен дълг - придобиха популярността в левицата. Междувременно, въпреки че дългът нарасна, загрижеността на обществото за него спадна.

Виждайки тези развития, икономисти като Самърс и Бланшар може би се притесняват, че предстои промяна на режима - или че обществеността ще повярва, че такава се е случила, което би означавало почти същото. Така че те може би се опитват да се противопоставят на онези, които отхвърлят важността на дефицитите, за да успокоят обществеността, че след като кризата с Covid-19 приключи, лидерите ще станат отново фискално благоразумни.

Но тъй като не са част от администрацията на Байдън, икономисти като Самърс и Бланшар може би не са в най-добрата позиция да направят това. То вероятно е работа на Фед. Централната банка трябва да даде да се разбере, че ако дефицитните разходи доведат до значителна инфлация - да речем, над 6% - тя ще повиши лихвените проценти, за да се бори с нея, дори ако това означава да навреди на икономиката.

Подобни бъдещи насоки биха успокоили бизнеса и потребителите, че основната инфлация няма да бъде изпусната от контрол и че Фед все още е толкова отговорен пазител на ценовата стабилност, колкото беше по времето на Волкър. Успокоена по този начин, че монетарната политика не е претърпяла промяна на режима, обществеността няма да превърне тревогите за инфлацията в самоизпълняващо се пророчество. А това от своя страна ще позволи на правителството да вземе повече заеми без риск от неблагоприятни последици.