Историята сочи, че трябва да се тревожим за инфлацията

Подобно на дрехите и храната макроикономиката има своите модни тенденции. Последната е относно публичния дълг. От ОИСР до МВФ, глобалните организации, които традиционно подкрепяха фискалните ограничения, станаха много по-спокойни по отношение на държавните заеми, пише Фердинандо Джулиано за Bloomberg.

Аргументът е, че устойчивостта на дълга е по-малък проблем, ако централните банки поддържат лихвените проценти свръхниски. Правителствата трябва да се откажат от старите фетиши, като например съотношението между дълга и брутния вътрешен продукт, и да се концентрират върху по-значими мерки като дела на лихвените плащания в БВП. Привлекателността на тези идеи е видна. Погледнете Гърция, където промяната в разходите и падежите по заемите направиха огромния дълг да изглежда управляем.

Тази последна макроикономическа мода обаче се основава на едно ключово предположение: че инфлацията ще остане потисната, позволявайки на централните банки да продължат с ниските лихви и големите покупки на активи. Това представлява много сериозен залог.

Всяко трайно покачване на инфлацията може да накара Федералния резерв на САЩ и другите големи централни банки да затегнат паричната политика, за да постигнат целите си за инфлация. След това вниманието на инвеститорите би се върнало към традиционните - много по-тревожни - мерки като съотношението дълг/БВП, които повишават перспективата за финансова нестабилност.

Икономическата история е осеяна с железни закони, които не са издържали. През 60-те години правителствата бяха убедени в стабилната връзка между инфлацията и безработицата - известна като „кривата на Филипс“. Политиците предполагаха, че могат просто да изберат точка по тази крива в зависимост от това дали предпочитат да защитят работните места, или да държат цените под контрол.

Едно от последствията беше така наречената политика „спри и тръгни“, при която правителствата се ангажираха с редуване на стимули и строги икономии, докато се опитваха да управляват този компромис. Необходими бяха забележителното обръщение на Милтън Фридман от 1967 г. пред Американската икономическа асоциация и стагфлацията от 70-те години, за да се види, че нещата не са толкова прости. Днешните икономисти се отнасят предпазливо към кривата на Филипс.

Друг пример е „голямата умереност“ от 90-те и 2000-те, когато регулаторите в развитите икономики вярваха, че са укротили бизнес цикъла завинаги. Някои приписваха заслуги на независимите централни банки с техните цели за инфлацията, които на теория закотвиха очакванията за повишаване на цените и не позволиха на правителствата да прегреят икономиката.

Оказа се, че има и други по-фини фактори, управляващи инфлацията в богатия свят, включително глобализацията, технологичната революция и влизането на Китай в Световната търговска организация. Финансовата криза от 2008 г. и голямата рецесия разсеяха всякакви твърдения за край на икономическия цикъл „връх-дъно“.

Много икономисти, както винаги, ще твърдят, че този път е различно. Те предлагат различни обяснения защо инфлацията ще бъде постоянно ниска или отрицателна, в това число: смекчаващият ефект на технологиите върху цените; дефлационното въздействие на застаряващото общество; и ролята на неравенството в ограничаването на общите разходи.

Доказателствата след кризата от 2008 г. подкрепят онези, които не се притесняват от скокове на инфлацията. Централните банки предприеха безпрецедентни монетарни стимули, за които критиците се опасяват, че ще предизвикат хиперинфлация. Но те все още се борят да повишат инфлацията към типичната си цел от около 2%.