Великобритания се нуждае от всичките си двигатели за растеж

Провинцията се бунтува. Това бе тема на голяма част от политическите коментари около избора на Доналд Тръмп и гласуването за Брекзит през 2016 г. Във Великобритания идеята бе допълнително циментирана от успеха на торите при спечелването на места, отдавна лоялни на лейбъристите на изборите през 2019 г. - превръщането на „червената стена“ в синя. Съвсем изведнъж онова, което икономическият географ Андрес Родригес-Поуз наричаше „местата, които нямат значение“ придоби такова: те бяха в авангарда на популисткото надигане, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Правителството на Обединеното кралство обеща „изравняване“ на тези места като начин да се укрепи промяната в политическата лоялност. Въпросът обаче е дали страната има добре дефиниран проблем с ясни решения. Отговорът, уви, е не. Нито проблемът е отчетлив, нито решенията. Може да се окаже далеч по-лесно да се изравни икономиката, като се „унищожи” Лондон. Безразличието към съдбата на лондонските индустрии за услуги в споразумението за Brexit предполага, че правителството може дори да поиска да направи това, въпреки че въздействието на сделката върху предназначения за ЕС износ на промишлени стоки вероятно ще го компенсира.

Отправната точка трябва да бъде опитът за разбиране на проблема. Това се оказва сложно, поне в две измерения: място срещу хора; и производителност срещу потребление. При първата дихотомия въпросът е дали човек трябва да го е грижа повече за местата или за хората, които в момента живеят там? По отношение на втората въпросът е дали трябва да ни интересува това какво правят хората или как живеят?

Разграничението между производителност и доход е критично важно. Проучване, публикувано от Националния институт за икономически и социални изследвания (NIESR) миналата година, твърди, че „Великобритания днес е една от географски най-небалансираните страни в индустриализирания свят“. Регионалното неравенство в БВП на глава от населението е изключително голямо , като Лондон е далеч пред останалите. Това отразява ползите от агломерацията и разходите за деиндустриализация, подсилено от свръх централизираното управление.

Но може би изненадващо, както посочват фондацията Resolution и други, разпределението на реалните разполагаеми доходи на домакинствата, печалбите и заетостта е далеч по-малко неравномерно по региони от това на БВП на човек. Освен това, докато регионалното неравенство в БВП на глава и на работник има тенденция да се увеличава от 2000 г. насам, това в печалбите и заетостта намалява, поне преди Covid-19.

Това се дължи отчасти на комбинацията от по-високи минимални заплати и по-висока заетост - истински успех. Освен това жилищните разходи са много неравномерни по региони. Така, според Resolution, регионалните разлики в реалния медианен разполагаем доходи на домакинствата след жилищните разходи  преди пандемията бе на най-ниското си ниво от 70-те години на миналия век. Великобритания също така има приблизително средно регионално неравенство в доходите на домакинствата сред членките на ОИСР.

Да предположим, доста разумно, че ни е грижа повече за хората, отколкото за местата и повече за потреблението, отколкото за БВП. Бихме заключили, че няма голям проблем с регионалното неравенство като такова. Проблемът е бедността, която е важен въпрос навсякъде, включително в Лондон, с високите му жилищни разходи и ниски реални доходи за тези, които са на минимална заплата или държавни помощи.

Решението на бедността е правителството да осигури ресурси, необходими за добро образование, здравеопазаване, местни услуги и социална подкрепа навсякъде. Грешка беше да се намаляват парите за местните власти, особено в по-бедните райони, и да се съкращават разходите за инвестиции и благосъстояние, чрез програмите за строги икономии, наложени от правителството след финансовата криза.

Това обаче не означава, че регионалното неравенство в производителността трябва да бъде игнорирано. Ето три причини. Първо, преразпределението на парите от богатите региони към по-бедните, за да се изравни потреблението, е товар върху първите, а и Обединеното кралство след Брекзит вероятно в по-малка степен може да си го позволи. Второ, концентрацията на високообразовани хора в относително малка част от страната я разделя културно по много лош начин.

Накрая, и най-важно, както убедително твърди изследването на NIESR, голяма икономика не може да лети бързо само с един регионален двигател. Най-важната констатация в проучването е, че Великобритания има само един голям град с висока производителност и много - с ниска. Въпреки размерите си, тези градове не са по-продуктивни от регионите около тях.

Следователно политиката трябва да се съсредоточи върху развитието на онова, което покойната урбанистка Джейн Джейкъбс наричаше „градове-региони“. На тях трябва да се предоставят автономия и ресурси, необходими за създаването на техни собствени пътища за развитие. Целта трябва да бъде да се помогне на градовете-региони в Обединеното кралство да се развият сами, но това трябва да се позволи и на Лондон. През следващите години страната ще се нуждае от всичките си двигатели за растеж.