Забравете Brexit, Великобритания и Франция са осъдени да си сътрудничат

Франция и Великобритания са единствените значителни военни сили в ЕС. И двете са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и са на едно и също мнение по повечето външнополитически въпроси (различни от ЕС).

Британските евроскептици, които мразят и се подиграват на всички приказки за европейска армия или европейска отбранителна политика, не успяха да забележат, че вече има ядро ​​на „европейска армия“ и то е изцяло френско-британско. Договорите от Ланкастър от 2010 г., подписани от Лондон и Париж, създадоха комбинирани, обединени, експедиционни сили с до 10 хил. военнослужещи, съвместни програми за военно обучение и съвместни морски екипи. Великобритания осигурява логистична подкрепа за френските операции в Мали и Централна Африка извън обхвата на НАТО. Двете страни също разработват ново поколение бойни самолети и създават официални връзки между ракетната си индустрия.

Някои британски медии обичат да обвиняват французите, че създават или пренебрегват проблема с мигрантите, които нелегално пресичат Ламанша от Франция до Великобритания, въпрос, който съществува под различни форми от повече от две десетилетия. В действителност, френската полиция, благодарение на договора от Льо Туке от 2003 г., предоставя първата линия на британската защита срещу нежелани мигранти. През последните седмици, в рамките на Brexit, двете правителства се договориха да засилят това сътрудничество.

Тази френско-британска връзка - жизненоважна, неизбежна и почти непризната от много британци - ще стане още по-важна след излизането на Лондон от ЕС.

Въпреки че Великобритания и ЕС сключиха търговска сделка, след 1 януари ще има много трудности, защото Островът вече няма да е част от европейски единен пазар. Тези трудности ще се появят най-очевидно и най-остро в Па дьо Кале, откъдето минава над 25 процента от физическата търговия на Великобритания – до 16 хил. камиона на ден.

Британските еврофоби неизбежно ще обвиняват за подновените задръствания „самоуверените французи“. Каквото и да пишат и казват британските таблоиди обаче, нито французите, нито британците могат да променят географията. Двете държави - толкова сходни по размер и история, вече толкова преплетени икономически, са осъдени да работят съвместно.

В ранните години след Brexit правителството на Борис Джонсън ще търси привлекателни начини да обоснове твърденията си, че новата „глобална Великобритания“ ще „процъфтява мощно“ извън ЕС. Всичко, опетнено със синьото и жълтото на европейското сътрудничество, ще бъде избягвано или прикривано. Оттук и глупавото и контрапродуктивно решение за изтегляне на Великобритания от Еразъм +, паневропейската (а не чисто европейската) програма за обмен на студенти.

В дългосрочен план - може би през годините на Джонсън, но със сигурност след него, Великобритания ще бъде принудена да възстанови отношенията си с континента. Неизбежно първа на фронта е Франция.

Отношенията между двете страни ще зависят и от резултата от предстоящите избори във Франция. Макрон изложи визия за по-широка Европа със силно ядро. Той вярва, че британците могат да се върнат към по-свободни отношения с Европа заради неизбежните икономически предимства.

Има една стара шега в Брюксел от 80-те години, която скоро може да се наложи да бъде актуализирана. Типичният британски служител казва: "Това може да работи на теория, но дали работи на практика?" Типичният френски чиновник казва: "Това може да работи на практика, но работи ли на теория?" В годините след Brexit ролите им могат да се обърнат. Франция ще играе водеща роля в опитите на Великобритания да дефинира новите си отношения с неудобно близък и досадно обединен континент. Този процес вероятно ще се превърне в тласък между официалната антиевропейска идеология на Великобритания и френския прагматизъм.