Избледняващата светлина на либералната демокрация

„За първи път през този век сред страните с повече от 1 млн. души население сега има по-малко демокрации, отколкото недемократични режими.“ Този отрезвяващ цитат е от историка на университета в Оксфорд Тимъти Гартън Аш в есе на тема „Бъдещето на либерализма“.

Наблюдението му отразява това, което Лари Даймънд от Станфордския университет определя като „демократична рецесия“. Изборът на Джо Байдън за президент на САЩ е облекчение, но тази история все още не е приключила, пише в анализ за FT Мартин Улф.

За да разбере какво се случва, човек трябва да свърже политиката с икономиката. Бранко Миланович, експерт по неравенството, направи това в Capitalism Alone, публикувана миналата година. Той твърди, че капитализмът е триумфирал и е прав, защото пазарната икономика наистина триумфира. Той обаче допълва, че капиталистическите икономики се съчетават с две отделни политически системи във водещите икономики: „либералният“ модел на САЩ и техните съюзници, което е грижа на господата Гартън Аш и Даймънд, и китайският „политически“ модел.

Миланович твърди правилно, че либералната демокрация е нещо добро само по себе си и също така позволява мирна самокорекция. Хората желаят свобода и така американските избиратели премахнаха Доналд Тръмп. Китайците обаче не могат да направят същото с премиера Си Дзинпин.

Аргументът за „политически капитализъм“ е инструментален: той работи. Възходът на Китай наистина беше необикновен. Неотдавнашно проучване на изследователския център Pew показва, че много повече европейци сега смятат, че Китай е водещата икономика, а не САЩ, въпреки че японците и южнокорейците не са съгласни.

Дихотомията на Миланович е полезна, но опростена. Съществува трета политическа версия на капитализма: демагогичен авторитарен капитализъм. Той може да възникне от рухналия комунизъм, както в днешна Русия, или от омекналата демокрация, както в Бразилия или Турция.

Демагогичният авторитарен капитализъм е хибрид. Както в китайската система на бюрократичен авторитарен капитализъм, владетелят е над закона и демократично неотчетен - изборите са бутафория. Властта обаче е лична, а не институционализирана. Това е корумпирана гангстерска политика. Тя почива на личната лоялност. Често ядрото се състои от членовете на семейството, считани за най-надеждни от всички. Това е политическата система, която Тръмп искаше да инсталира в САЩ.

Такива владетели са като ларви на оси, които ядат паяка отвътре. Те успяват да спечелят избори и след това да подкопаят институционалните и политическите опори срещу неопределено лично управление. Тръмп има всички важни характеристики: истината е такава, каквато той казва, че е; честни избори са тези, които той печели; добър служител е този, който е лоялен. Той иска да бъде автократ. Това е различно от това, че той иска да управлява. Нерон също не се е интересувал много от управлението, но определено е тираничен.

Събитията в САЩ показват две решаващи неща. Първо, основните американски институции, включително съдилищата, се противопоставиха на усилията на Тръмп да обърне изборния резултат. Второ, огромна част от Републиканската партия подкрепи неговата лъжа, че изборите са фалшифицирани. Това подчертава още една реалност през последните четири години: републиканското ръководство показва абсолютно подчинение на своя лидер.

Това не е случайно. Това е логичният резултат от политическата и икономическата стратегия на „плутопопулиста“. Тръмп е естествен резултат от стратегическата цел на донорския клас - намаляване на данъците и дерегулация. За да се постигне тази цел, те трябва да убедят голяма част от населението да гласува против неговите икономически интереси, като се съсредоточи върху културата и идентичността. Тази стратегия е работила и ще продължи да работи: Тръмп може да си е отишъл, но тръмпизмът не е. В Brexit във Великобритания могат да се видят не съвсем различни модели.

Байдън ще се изправи срещу опозиция, решена да го накара да се провали. Наистина, правителството да се провали е сърцевината на дясната политика. Човек трябва да бъде сляп, за да не види накъде води това.

Както показва проучването на Pew, реалността на Тръмп в САЩ е подкопала световното доверие в страната. На Байдън ще му бъде много трудно да си възвърне това доверие не защото хората не вярват в него, а защото не вярват в страната му.

Либералната демокрация има едно голямо предимство: основният си опонент. Както отбелязва Саманта Пауър от Харвард, оценката на одобрението на Китай при анкета, осъществена от Gallup, е средно 32% сред над 130 страни. Тя почти не помръдва от 10 години. Хората уважават Китай, но не го харесват. Китай също се сблъсква с предизвикателството да поддържа икономическата динамика без надеждно върховенство на закона.

Нито една от доминиращите системи днес не работи добре. Капитализмът създава огромни социални, политически и екологични предизвикателства. Либералната демокрация е разядена в основата си. Авторитарната политика е още по-лоша. Неотчетливото управление на гангстери или брутални бюрократи е дълбоко депресиращо, дори ако последните са много по-малко некомпетентни. Тези, които продължават да вярват в свободата и демокрацията, се надяват, че Тръмп е предупреждението, от което всички се нуждаехме, но все пак има и известни съмнения, защото няма никой толкова сляп, колкото са богатите егоисти.