Дават ли диверсификация алтернативните активи?

Пенсионните фондове и фондациите от години наливат все повече от своите пари в така наречените алтернативни класове активи, като хедж фондове, непублично търгувани акции и инфраструктура, пише Джонатан Форд за Financial Times.

Избирайки най-добрите мениджъри в тази тъмна материя с високи такси, те се надяват да спазят все по-големите пенсионни обещания, които са дали.

Попечителите определено не действат половинчато. Миналата година вложенията на публичните пенсионните схеми в САЩ в алтернативни активи възлизаха на 28% от управляваните от тях средства в размер на 3,6 трлн. долара, като за големите фондации делът беше цели 59%. Всичко това изисква наемането на ята от фонд мениджъри. Американските фондации сега разполагат с по над 100 такива (спрямо 18 през 1994 г.), всеки управляващ своя част от портфейла им.

И въпреки целия този висококвалифициран персонал, представянето е посредствено. В изследване от по-рано тази година Ричард Енис, уважаван инвестиционен консултант в САЩ, отбеляза, че от 2009 г. насам същите тези фондове изостават с 1% годишно от индексните си бенчмаркове - резултат, който той отдава на допълнителните им разходи.

Сега в ново излседване Енис опонира на онези, които твърдят, че фондовете просто не са имали късмет и че в даден момент тези стратегии ще започнат да се отплащат, както в периода 1994-2008 г., когато имаха превъзхождащо представяне. Вместо това той твърди, че цялата парадигма за „класове активи“ е погрешна.

Първо, нека разгледаме идеята за алтернативни класове активи. Логиката е, че те предлагат някаква форма на диверсификация от традиционните активи. На теория поне такива „некорелирани“ възвръщаемости дават възможност за увеличаване доходността на единица риск, който поема фондът.

Но Енис оспорва това допускане. Той твърди, че повечето алтернативни класове активи не са нищо повече от активни инвестиционни стратегии. И вместо да водят до диверсификация, те всъщност постигат обратното.

Да вземем за пример пенсионен фонд, който традиционно инвестира 60% от средствата си в акции (в съответствие с класическия микс акции/облигации от 60/40). Така тази част от активите на фонда се състои от вложения в много от 4000-те борсово търгувани компании в САЩ. Приемете, че същият пенсионен фонд е вложил 20% от активите си в непублични акции. Така една пета от кеша му е инвестиран само в няколкостотин компании. Това не е диверсифицирана позиция, това е силно концентриран залог върху собствен капитал.

Да вземем сега всички онези мениджъри, които се множат като зайци - следствието от алтернативните фетиши. Както установява Енис, с увеличването броя на мениджърите рискът на портфейла се намалява, но този ефект избледнява, когато те достигнат десет. Колкото повече мениджъри добавяте оттам насетне, толкова по-голям е шансът те да правят активни залози, които просто се анулират взаимно. Остава единствено тежестта на таксите, които им плащате.

Разбира се, има един силен аргумент срещу целия този скептицизъм. Ами „златният век“ на алтернативните активи от 1994 г. до финансовата криза, когато тези стратегии се представяха по-добре от пазара като цяло. Но в тези ранни „алтернативни” години размерът на капитала, насочен към такива активи беше малък. Това позволяваше некоректното им ценообразуване, което даваше възможност на мениджърите да покажат своите „предимства“ - било чрез късмет или умения. Това е много по-трудно при днешните претъпкани от инвеститори алтернативни пазари.

Мрачното заключение на Енис е, че цялата индустрия на пенсионните фондове е в плен на колективна заблуда. Попечителите приемат система, която дава резултати, които „просто отразяват общата пазарна възвращаемост“, като подопечните им фондове плащат такси от 1-2 процента годишно, в сравнение с 0,5-0,9 процента при традиционните портфейли. При тези такси по-лошото представяне от пазара е почти сигурно математически.

Той предлага попечителите на пенсионни схеми да поверяват много повече пари на евтини пасивни фондове и да намалят драстично броя на активните мениджъри. Но най-важното е да изоставят вярата си в заблудата за разделението на активите на класове, което осъжда фондовете им да се представят по-слабо. Енис се шегува, че попечителите са загрижени да даряват 1% от активите си годишно на фонд мениджърите и брокерските компании.

Попечителите може и да не се трогват от тази щедрост, но това не е толкова сигурно за спестителите, които в крайна сметка разчитат на тези схеми. Един ден те ще открият, че това е било на техен гръб.