ЕС тества почвата за по-силна отбранителна политика

През последните четири години ЕС тръби плановете си да инвестира в отбрана. Това лято бюджетните преговори бяха тест за амбициите му. Сега, когато пушилката отмина, накъде върви отбраната на ЕС, се пита на страниците на Financial Times Софиа Беш, старши изследовател в берлинския Център за европейски реформи?

Два основни елемента, свързани с отбраната, залегнаха в новия седемгодишен бюджет на ЕС. Единият е Европейският фонд за отбрана, със 7 млрд. евро за научни изследвания и съфинансиране на съвместно разработени военно оборудване и технологии. Другият е проектът за военна мобилност в размер на 1,5 милиарда евро, с мерки за улесняване движението на оборудване в съюза чрез подобряване на инфраструктурата (като мостове) и опростяване на митническите процедури. 

Отбраната обаче не се отърва невредима от традиционните битки за бюджета на ЕС, които бяха изсотрени тази година от Covid-19 и загубата на бъдещите вноски от Обединеното кралство. Не всички бяха убедени от инициативите на масата. Държавите от Централна и Източна Европа твърдят, че амбициите на Европейската комисия ще подкопаят НАТО. Северните страни, чиято военна индустрия е свързана със САЩ, отправиха обвинения, че целта е била повече да се помогне на западноевропейските компании да спечелят пазарен дял, отколкото да се превърне ЕС в по-способен военен играч.

Въпреки това оптимистите в ЕС могат да се съсредоточат върху факта, че с харченето на пари за отбрана за първи път в своята история, съюзът нарушава две табута. Той навлиза в зоната на национална сигурност, от която много държави членки отдавна се опитват да го изключат. Той също така надхвърля ролята си на актьор на меката сила и опитва да се въоръжи с цел защита на своите геополитически интереси.

Скептиците се оплакват, че макар новият бюджет да определя правото на ЕС да се ангажира повече с отбрана, държавите членки го поставят на пътя на неуспеха. Когато ЕК за първи път изчисли колко пари ще са необходими за укрепване отбранителната индустриална база на ЕС, тя се надяваше на 11,5 милиарда евро, почти 40 на сто повече от получените. Военната мобилност, приветствана като символ на сътрудничеството между ЕС и НАТО, понесе още по-голямо намаление от първоначално предложените 5,8 млрд. евро.

Проблемът с тези интерпретации обаче е, че те се фокусират върху вътрешната политика на ЕС, а не върху неговото място в света. Напрежението се увеличава у европейските съседи, както се вижда от решението на Франция да засили военното си присъствие в източното Средиземноморие на фона на гръцко-турското противопоставяне. САЩ изоставят ролята си на гарант за европейската сигурност. Анкети показват, че гражданите на страните членки търсят защита от ЕС.

През 2016 г., след двойния шок от изборите в САЩ и референдума за Brexit, се отвори възможност. По това време Еманюел Макрон, сега президент на Франция, и Урсула фон дер Лайен, сега председател на ЕК, декларираха, че настъпва ерата на „стратегическата автономия“, на „ЕС като суперсила”, готова да защитава своите граждани и своята територия. Визията за стратегическа автономия се оказа твърде мъглява, за да обедини държавите членки около себе си. Сега правителствата стартираха т. нар. „процес на стратегически компас”, за да направят съвместен анализ на заплахите и да постигнат консенсус за това, което ЕС - или по-вероятно по-малка коалиция от държави - трябва да може.

Те трябва да постигнат споразумение откъде предимно произхождат заплахите - изток, юг, Азия, Арктика, киберпространството, космическото пространство? Как изглеждат тези заплахи в сравнение с, да речем, климатичните проблеми или глобалните пандемии? Какви способности са необходими за справяне с тях и трябва ли да се купуват от чужбина или да се разработват в Европа?

Какво трябва да бъде разделението на труда между НАТО и ЕС? Как трябва съображенията за отбраната и сигурността да повлияват основните политики, като миграцията, защитата на данните, финансирането на научни изследвания или износа на технологии (с двойна употреба)?

В идеалния случай процесът ще принуди държавите членки да приоритизират. Рискът е, че в крайна сметка те ще дадат приоритет на всичко. Но обсъждането на техните отбранителни перспективи в поверителна обстановка би трябвало поне да спомогне за постигането на споделено разбиране за заплахите между правителствата.

Подобен ефект вече може да се забележи на по-ниско ниво. През последните четири години, под критичното око на надзорните органи за прозрачност, се формира гласовита отбранителна общност в ЕС, състояща се от експерти от военната индустрия, аналитични центрове, правителствени представители, национални законодатели и евродепутати.

В първите седмици на коронавируса тази общност предупреждаваше за некоординирано съкращаване на разходите за национална отбрана, посочвайки рисковете за сигурността от пандемията. Със създаването на генерална дирекция на ЕК за отбранителната промишленост и космоса, тази общност вече ще има събеседници в Брюксел.

Малко повече експертиза, повечко пари, още няколко дискусии на високо равнище - ЕС се движи, макар и бавно. Надеждата е, че скоро ще постигне съгласие за посоката.