След като мъглата се разсея, нека признаем колко забележително е, че европейските лидери се нуждаеха само от четири дни и нощи, за да одобрят безпрецедентна обща икономическа програма. Те преодоляха съпротивата на малките, но богати „пестеливи“ страни и трайно изместиха политиката на бъдещите икономически решения в ЕС. Много реакции на решенията на Европейския съвет за фонда за възстановяване и дългосрочния бюджет се съсредоточават върху начините, по които те не бяха оправдани. Но твърде често тези реакции гледат в грешната посока, пише Мартин Сандбю за Financial Times.
Общият отговор на ЕС никога не бе напът да поеме по-голямата част от фискалните усилия за изваждане на икономиките на съюза от коронавирусната криза. По тази причина той нито е достатъчен, нито нужен. Загубата на брутен вътрешен продукт (БВП) и необходимия фискален отговор са много по-големи от фонда за възстановяване, така че, както обикновено, на националните бюджети се пада лъвският пай. Но те няма да имат затруднения с това, тъй като Европейската централна банка осигурява много благоприятни условия за финансиране, а ЕС създаде големи кризисни програми за кредитиране на правителствата.
Споразумението, постигнато във вторник, все пак е голямо, дори и икономически. То приблизително удвоява размера на редовния бюджет на ЕС за следващите три години. Някои бенефициенти са в състояние да получат значителни трансфери. Италия може да се надява на обща помощ от, може би, 5 на сто от годишния си брутен вътрешен продукт, а по-малките и по-бедните страни - на доста повече. Ще има и други кредити с подобна величина, ако не и по-големи.
Но истинското значение на сделката е как тя прекроява политическата икономика на ЕС.
Първо и най-очевидно, ЕС прекрачи Рубикона на дългово финансираното дефицитно харчене на ниво съюз. Както знаеше и се опасяваше „Пестеливата четворка” (Австрия, Холандия, Дания и Швеция - бел. прев.), това, което може да се направи веднъж, може да се направи отново. По-малко се акцентриа, но е също толкова важно, че ще бъдат установени пазар и „крива на доходност“ за всички матуритети на дълга на ЕС, тъй като лидерите постигнаха много дълъг погасителен график за общите заеми, които падежират чак до 2058 г.
Когато хората питат дали това е „Хамилтъновият моментът на Европа“, те имат предвид първия министър на финансите на САЩ, Александър Хамилтън, и решението му за федерализиране на дълговете на отделните щати. ЕС не направи това. Но по-обстойният поглед показва, че създавайки пазар за американския дълг, Хамилтън осигури на новото федерално правителство постоянен достъп до кредит на достъпни цени. В този смисъл сделката от вторник е наистина Хамилтъновска.