Турция демонстрира способността си да бъде „вето“ в Източното Средиземноморие

Източното Средиземноморие олицетворява промените в глобалния ред: оттеглянето на САЩ, съчетано с продължаващата неефективност на Европейския съюз, създаде пространство за местните играчи да се включат в политиката на твърдата власт. Това работи в полза на Турция – поне засега, пише Bloomberg в свой анализ.

Изправена пред консорциум от съперничещи и държави - Гърция, Кипър, Израел и Египет, всички с намерения да се възползват от офшорните енергийни ресурси в Източното Средиземноморие, Турция миналата година започна силна контраатака. На дипломатическия фронт Анкара подписа споразумение през ноември с правителството на Националното споразумение в Триполи за демаркиране на двустранните морски граници. То подчертава желанието на Анкара за широк континентален шелф в Източното Средиземноморие и се сблъсква с разделянето, планирано от съперничещата група държави.

В замяна Турция обеща военна помощ на Либия в борбата срещу силите на генерал Халифа Хафтар. Помощта се изразява в доставки на усъвършенствани оръжия, включително и дронове, както и турски военни съветници и бойци от спецсилите на Турция.

Изглежда този гамбит се изплаща. Подкрепата на Турция позволи на правителството на Националното споразумение на Либия да нанесе поредица от удари срещу силите на Хафтар, който е подкрепен от Египет, Обединените арабски емирства, Русия и Франция. Командирът на бунтовниците беше принуден да приеме примирие.

Турция действа решително и на брега, като възпрепятства проучването на газ от частни компании в спорните зони на Средиземноморието и стартира собствени проучвателни мисии. Правителството на президента Реджеп Тайип Ердоган си спечели подкрепа у дома за това. Анкара създаде и специална „Синя доктрина“, която призовава за по-агресивна защита на суверенните права на Турция.

Като възпрепятства проекти, несъвместими с националния и интерес, Турция демонстрира способността си да бъде „вето“ в Източното Средиземноморие. За да се възползва обаче от своите стратегически предимства, Анкара сега трябва да даде приоритет на многостранната дипломация или рискува да затъне в регионални конфликти.

Опасността е, че Ердоган, поведен от ранните успехи, ще инвестира още повече ресурси в твърда мощност за сметка на коалирането и дипломацията. Това само ще втвърди антитурските съюзи на сушата и на брега.

Решаването на тези конфликти също ще изисква ЕС да преоцени своя нефункционален подход към Турция. Европейците нямат реално влияние върху Ердоган, дори напротив, Турция може да оказва натиск върху ЕС чрез бежанците.

Затрудненията на ЕС са резултат от отлагането на процеса на присъединяване на Турция и от липсата на нов, конструктивен ангажимент към Анкара. Конфронтацията в Източното Средиземноморие осигурява входна точка за европейците да се включат.

Добро начало би било ЕС да назначи специален представител за Източното Средиземноморие, точно както за мирния процес в Близкия изток и за Африканския рог. Този представител ще има задача да провежда дипломатическите совалки между Анкара, Брюксел, Атина и Никозия, за да се работи по постигането на сделка за споделяне на офшорните ресурси. Това би позволило на ЕС да преодолее различията си с Турция по отношение на Източното Средиземноморие без да бъде възпрепятстван от токсичността на други двустранни спорове.

ЕС трябва да комбинира тази инициатива с допълнителни мерки за изграждане на доверие. Най-реалистичната стъпка ще бъде най-накрая да се одобри началото на преговорите за модернизиране на митническия съюз Турция-ЕС. Втори вариант би бил да се предложи значителна финансова помощ за съседите на ЕС, включително Турция, за смекчаване на отрицателното икономическо въздействие от пандемията.

И Турция ще трябва да даде отговор на това, може би като започне с подобрения в сферата на върховенството на закона, включително независимостта на съдебната система. Пряка полза за ЕС би било по-доброто спазване на решенията на Европейския съд по правата на човека.

Нарастващото напрежение в Източното Средиземноморие би могло да даде липсващия тласък на Анкара и Брюксел, за да преструктурират окончателно отношенията си към по-конструктивно бъдеще.