Трите принципа на политиката на ЕС към Китай

Преди всичко съюзът е нищо без своя ангажимент към човешкото достойнство, демокрацията и върховенството на закона

10:40 | 17.06.20 г.

Снимка: Bloomberg

ЕС стои между чука и наковалнята. Той или може да бъде завлечен от войнствения унилатерализъм на Доналд Тръмп в излишен конфликт с Китай, или да отсвири все по-нестабилния американски президент и да се поклони пред авторитарния режим на президента Си Дзинпин, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Този избор е ненужен. Често чуваното внушение, че европейските демокрации са длъжни да вземат страна в ескалиращата конфронтация между САЩ и Китай, е толкова опасно, колкото и глупаво. Дори при Тръмп в Белия дом, ЕС не може да сравнява алианса с най-мощната демокрация в света с комунистическа държава, която демонстрира презрението си към европейските ценности.

Поради всичко това ЕС не може просто да остави нещата на самотек. Какъвто и да е политическият сезон във Вашингтон, връзката на съюза с Китай има дълбоки стратегически и икономически последици. Европейските правителства се нуждаят от стратегия спрямо Китай - съгласувана рамка за установяване на отношения, които едновременно защитават интересите на континента и са достатъчно здрави по своята същност, за да издържат на откъслечните сътресения в трансатлантическите връзки.

През по-голямата част от последното десетилетие ЕС гледа на Китай през призмата на икономическите възможности - доходоносен пазар за германските производители на автомобили и френските и италиански компании за луксозни стоки, и източник на финансиране за силно затруднените страни от Източна и Централна Европа. Простъпките на Пекин, било то потъпкването на човешките права у дома, изтласкването на съседите от Южнокитайско море или кражбата на интелектуална собственост от Запада, бяха игнорирани. Политиците позволиха да бъдат лишени от среща с духовния водач на Тибет Далай Лама.

Никой не ухажваше Си така усърдно както Великобритания, където администрацията на Дейвид Камерън се обяви за „най-добрия приятел на Китай на запад“. Никой не се наведе толкова ниско, колкото Джордж Озбърн, финансовият министър на Камерън, в наддаването за китайски бизнес. Силно чувствителните стратегически отрасли като ядрената енергия и цифровите комуникации бяха отворени за китайските компании. На външното ведомство беше казано да смекчи тона относно правата на човека в Тибет и Синдзян и да си затваря очите, докато Пекин затяга хватката си върху Хонконг.

Настроенията обаче се промениха. Решението на Китай да захвърли преструвките си за зачитане на Съвместната декларация за „една държава, две системи” в Хонконг най-после предизвика реакция. Под натиска на консервативните депутати правителството на Борис Джонсън заяви, че ще отговори на плановете на Пекин за ново законодателство в областта на сигурността в Хонконг, като предложи входни визи за гражданите на бившата британска колония. Премиерът също така планира да обезсили ролята на Huawei в изграждането на нова 5G комуникационна мрежа.