Коронавирусът може да задълбочи трайната икономическа стагнация

Когато през 2013 г. бившият финансов министър на САЩ Лорънс Самърс изнесе прочутия си доклад пред МВФ относно завръщането на трайната стагнация, той съживи интереса към кейнсианска конструкция, която бе излязла от употреба от 40-те години на миналия век. Той заяви, че в глобалната икономика може би се развива хроничен излишък от спестявания, в сравнение с капиталовите инвестиции, който снижава дългосрочните лихвени проценти и заплашва с постоянен недостиг на търсене, пише Гавин Дейвис за Financial Times.

От 2013 г. имаше кратки периоди на силен ръст на БВП в големите икономики, които предполагаха, че рисковете от продължителна стагнация намаляват. Но тези циклични подеми се оказаха временни и тенденцията на намаляване на глобалните дългосрочни лихвени проценти към нула не бе преустановена.

В допълнение към тези дефлационни тенденции, карантината, свързана с Covid-19, предизвика сеизмичен шок във всички водещи икономики. В неотдавнашния семинар на Princeton Bendheim Самърс заяви, че това ще предизвика структурни реакции от домакинствата и бизнеса, които ще засилят стагнацията. Ако е прав, последиците за макроикономическата политика и мениджърите на активи ще бъдат дълбоки.

Какви са тези промени в поведението? Самърс вярва, че степента на избягване на риска в частния сектор ще се увеличи за постоянно, което ще доведе до повече предпазни спестявания от домакинствата и по-малко инвестиции от страна на бизнеса. Както той казва, концепцията „за всеки случай” ще замени тази за „точно навреме“, като частният сектор иска да държи по-големи финансови резерви в случай на по-нататъшни шокове на глобалните пазари. Възможно е също така да има дълготраен удар върху утилизацията на работната ръка - продуктивното използване на хора в трудоспособна възраст - и намаляване на потребителските разходи в сектори, засегнати от социалното дистанциране, докато не бъде намерена ефективна ваксина.

Независимо дали Самърс е прав за дълготрайните ефекти от коронавируса, основната тенденция към трайна стагнация е видна от две десетилетия. Изглежда няма причина тя да се обърне изведнъж.

Сега лихвените проценти във всички големи икономики са на или под нулата, като монетарната политика, каквато я познаваме, стана излишна. Централните банки обаче все още играят важна роля за осигуряване на спешни инжекции от ликвидност при кризи, както и за регулиране на финансовите институции, но тяхната златна ера вероятно е приключила.

Постоянно състояние, при което равновесният номинален лихвен процент в целия развит свят е на или под нивото на основните лихви на централните банки, е меко казано притеснително.

Има три възможни последствия от това.

Първото е, че светът може да се задържи на нулеви лихви. Всички развити икономики могат да последват примера на Япония от 2016 г. насам, като фискалната политика се бори срещу непрекъснатото покачване на съотношението на държавния дълг. За пазарите на активи това би представлявало свят с ниска възвръщаемост, като управлението на търсенето става все по-силно затруднено в периодичните рецесии.

Второто последствие е, че може да имаме постоянен фискален стимул и нарастващ дълг. Преди пълните ефекти от вируса да станат очевидни, Пол Кругман предложи САЩ да увеличават трайно публичните инвестиции и бюджетния дефицит с 2 на сто от брутния вътрешен продукт годишно, като съотношението на дълга в крайна сметка достигне до 200% от БВП. Това би увеличило равновесните лихвени проценти, повишавайки средното ниво на основните лихви и доходността на облигациите. Кривата на доходност ще се измести по-нагоре и ще приеме по-нормален наклон, което ще позволи повече възможности за облекчаване по време на рецесии.

Чрез обръщането на тенденцията за намаляване на лихвените проценти, тази политика може да доведе до незабавен период на отрицателна възвръщаемост както при облигациите, така и при акциите, въпреки че дългосрочните ефекти са по-малко ясни.

Третото последствие може да са много отрицателни лихви. Япония и еврозоната се опитаха да увеличат възможностите за активна парична политика чрез намаляване на лихвените проценти малко под нулата, което в крайна сметка повлече доходността на облигациите на отрицателна територия. Както обаче твърди Кенет Рогоф, тази политика би могла да успее само ако се провежда далеч по-агресивно, като в рамките на рецесиите основните ставки биват понижавани до минус 3% или дори по-ниско. Удължавайки тенденцията за намаляване на лихвите от десетилетия, този подход вероятно ще продължи високата възвръщаемост на облигациите и акциите.

Политическата осъществимост на тези изключително радикални фискални и монетарни промени изглежда много съмнителна. Но ако Самърс е прав за задълбочаването на трайната стагнация, тези реформи може да са необходими, за да се избегне дефлацията в японски стил в Европа, а дори и в САЩ.