Либия е губещият от войната между Турция и Русия

След намесата на НАТО се срещнах с Хафтар, човек с либийско и американско гражданство, живял години близо до Вашингтон. Бях впечатлен от неговата енергия и стремеж и се надявах, че той може да бъде част от разрешаването на напрежението в страната след отпътуването на мисията на НАТО.

Но с проточването на гражданската война след 2014 г., Хафтар поведе кампания за военна доминация, като накара държави от целия регион да се намесят за или против него. Турция беше особено ангажирана и даде подкрепата си за правителството в Триполи. Русия се присъедини към арабските държави, подкрепящи Хафтар, като изпрати една комично неспособна наемническа група, милицията Вагнер, за да опита да тласне събитията в полза на генерала. Наемниците бяха позорно отзовани по въздух тази седмица, но се говори, че руски военновъздушни сили са били разположени в подкрепа на войските на Хафтар.

Независимо от това правителството в Триполи изглежда все по-уверено в наземните си операции, а турските въздушни сили (включително сложни дронове) имат силен ефект. Цялата работа е ехо от така наречената Велика игра, която британците и руснаците водеха в Централна Азия през 19 век, а сега разиграват в Северна Африка.

Всичко това се случва на фона на разпространението на коронавируса в региона, като вниманието на много глобални сили, включително САЩ, е отклонено. И все пак само през последната година загинаха хиляди, а повече от 200 000 бяха изселени от домовете си. Ескалирането на конфликта ще означава и повече нелегална миграция към Европа по опасните морски пътища.

САЩ не са напълно абдикирали. В края на януари държавният секретар Майк Помпейо присъства на международна конференция в Берлин, която целеше да подтикне враждуващите страни към преговори. Но Турция и Русия, мотивирани от петролното богатство и регионалното влияние, така и не постигнаха сделка. Вероятно е сега неуспехът на силите на Хафтар да даде отново шанс за мир.

За САЩ най-добрият курс е да си партнират с ЕС за рестартиране на преговорите някъде в Западна Европа. Те трябва да притиснат Турция, съюзник в НАТО, да преговаря с Русия за намаляване на военна подкрепа от страна на двете държави, да постигнат споразумение с арабските страни от Персийския залив (които вече не притежават петролни богатства, позволяващи им да се месят в чужбина) и Египет с цел оставяне на либийците да разрешат споровете си вътрешно, да спомогнат за прекратяване на огъня, което може да рестартира производството на петрол, и да осигурят хуманитарна помощ за овладяване на коронавируса.

Замяната на брутален диктатор с десетилетна война беше тъжен изход за 6-те милиона либийци. За САЩ и Европа подпомагането им да намерят път към мира не е само хуманитарен императив - то е пряка отговорност, предвид лошия резултат от намесата на НАТО през 2011 г.