Германия никога няма да бъде лидерът на Европа

Практическото решение през голяма част от последните шест десетилетия беше нещо като съвместна хегемония на Германия и Франция, наричана понякога европейският „тандем“ или „двигател“. Франция в това партньорство имаше за цел да поддържа щастливи южните членове, а Германия - северните и източните, така че ЕС като цяло да може да продължи напред. Това френско-германско разделение на труда почти се разпадна. Отчасти защото двете страни имат различни интереси, но и понеже Франция има твърде малко финансова мощ, за да бъде съ-хегемон.

Така търсенето на европейски лидер отново сочи към Германия. Проблемът е, че обществеността в страната е отявлено настроена срещу тази роля. Левицата посочва мрачната история на страната и твърди, че Германия трябва да се подчини на своите съседи, а не да ги управлява. Често се цитира писателят Томас Ман, който се страхуваше от „немска Европа“ и се надяваше на „европейска Германия“. Това, че немската дума за „водач“ е фюрер, също не помага.

Десницата пък се притеснява от недостатъците в дизайна на европейските институциите, за които споменах по-горе. Тези недостатъци правят германците финансово отговорни без да им предоставят съответен и пропорционален контрол или надзор. Оттук и манията им относно „моралния риск“, за да не допуснат италианците да харчат пари, гарантирани от Германия, докато немците нямат власт над италианската политика. Кошмарът на консервативните германци е „трансферен съюз“, при който техните евра продължават да потъват в бездънната каца на юга, подривайки индустриалната енергия на Германия.

Решението на тази дилема би било еврозоната и ЕС да бъдат оглавени от подобаващо правителство със собствени данъчни приходи и бюджетни правомощия. Тогава Германия би била просто най-големият член в ново образувание, донякъде като Вирджиния в ранните Съединени щати. Такава смела стъпка можеше да бъде възможна при еврофилски канцлер като Хелмут Кол. Но това беше друга ера. Никой днес в Германия или в 26-те други страни от ЕС не е готов за такъв скок.

И така германската върхушка поддържа своята словесна акробатика, смътно призовавайки за „повече Европа“, без да определя какво означава това или да предоставя парите, за да се случи то. На практика германците са същите като фискалните ястреби от Холандия и Австрия, само дето са малко по-дипломатични, защото знаят, че всички ги наблюдават. Както в евро кризата, Германия ще продължи да прави само толкова, колкото да предотврати разпадането на единната валута, но никога достатъчно, за да я излекува.

Тази седмица се обадих на Шьонбергер, за да чуя мнението му осем години, след като той започна дебата за хегемонията. Това, което се промени след 2012 г., ми каза той, е, че днес напрежението е по-голямо, а ресурсите - по-малко, така че някой трябва да води: „Или германците ще го правят, или никой няма, и тогава структурата се разпада.“